Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Жожо млъкна, доволен, че не е пропуснал нито една подробност. Една минута размишлявах и отсякох:

— Заминавай сам, Жожо. Не се виждам да копая като Херкулес. За да издържиш в онзи ад, трябва да си обладан от идея-фикс, трябва да вярваш в жилата като в Господ! Да, върви сам. Аз ще търся своите залежи в Каракас.

Пронизващите му очи пак се забиха в мен.

— Разбирам, ти не си се променил. Искаш ли да знаеш какво мисля?

— Давай.

— Търсиш да се махнеш от Каяо, защото мисълта за незащитеното злато в Ла Мокупиа те поболява. Да, или не?

— Да.

— Оставил си го на мира, защото не желаеш да проваляш живота на останалите бивши, които са се настанили тук. Да, или не?

— Да.

— И си мислиш, че на тия залежи, за които аз ти говоря, много хора са им се заканили, но твърде малко наистина ще се облажат. Да, или не?

— Точно така.

— И предпочиташ да си намериш по-подходяща жила някъде в Каракас — готова, с изшлифовани диаманти — за предпочитане направо в бижутерски магазин или при златаря.

— Може би, но това все още не е сигурно. Ще видим.

— Ти наистина си неукротим авантюрист.

— Не знам. Не забравяй, че мисълта за отмъщение ме гризе безспир. Мисля, че съм способен на всичко, за да отмъстя.

— Авантюрист или отмъстител — и в двата случая ти трябват мангизи. Така че ела с мен в джунглата. Ще видиш, че е страхотно.

— С кирката и лопатата? Твърде мизерно е за мен.

— Треска ли имаш, Папийон? Или си откачил от радост, че вече можеш да ходиш където си щеш?

— Не мисля, че е така.

— Човече, ти така и не успя да доловиш основното: името ми е Жожо Комара.

— Добре бе, разбирам, че си професионален комарджия, но не виждам връзката с желанието ти да се бъхтиш като скот.

— Нито пък аз — изхили се той.

— Искаш да кажеш, че няма да ходим в мините, за да копаем? А откъде ще намерим тогава диаманти?

— От джоба на миньорите.

— Как така?

— Като играем всяка нощ и понякога губим, за да им замазваме очите.

— Разбрах те, друже. Кога тръгваме?

— Чакай една секунда.

Доволен от постигнатия ефект, той се надигна, домъкна масата до средата на стаята, опъна отгоре ленена покривка и извади шест чифта зарове. „Огледай ги добре.“ Проучих ги внимателно. Не бяха подправени нито с олово, нито с магнит.

— Никой не може да каже, че са фалшиви, да, или не?

— Не, никой.

От една мъхеста торбичка той извади сметачна линийка и ми я протегна.

— А сега премери.

Една от страните на всяко зарче беше изпилена и внимателно полирана, така че височината му се намаляваше с десета от милиметъра. Въобще не можеше да се забележи с просто око.

— Опитай сега да хвърлиш дюшеш.

Мятам заровете. Ядец.

— Дай сега на мен.

Жожо нарочно леко набръчка покривката, после взе зарчетата с върховете на пръстите си.

— Тази хватка се нарича пинсета — обясни ми той. — И оттук хвърлям! Ето ти дюшеш. Ако искаш единадесет! Ако искаш седем! Искаш шест? Хоп, шест. Сега как ги искаш — на четири и две или на пет и едно? Хоп! Както пожелахте, господине.

Стоях като омагьосан. Никога не бях виждал подобно нещо. Беше изключителен. Не можех да си обясня как го прави.

— Ех, братле! Откак се помня, играя комар. Бях осемгодишен, когато направих първите си стъпки в Монмартър. Знаеш ли къде си позволих да дебютирам с подобни зарове, а, приятелю? В царството на английския барбут — в едно кръчме до Гар дьо Л’Ест, и то по времето на великия измамник Роже Сол и дружината му.

— Спомням си. Странни типове се събираха там.

— Абе да не ти разправям! Там се събирахме всякакви — и престъпници, и мошеници, и дребни рибки, и големи акули. Сред клиентите на кръчмата се брояха дори някои прочути ченгета като Красивия Жожо — началника на полицейското управление при Мадлената и специалист от бригадата за борба с хазарта. И всички те се хващаха на номера като последни глупаци. Така че няма да има проблеми, ако река да го изпробвам и сред миньорите.

— Сто на сто.

— Забележи обаче, че двете места са еднакво опасни. Момчетата от Гар дьо Л’Ест стрелят също толкова бързо, колкото нашите бачкатори. Има само една разлика — в Париж стреляш и се чупиш. В джунглата стреляш и няма накъде да бягаш. Никакви ченгета — миньорите сами си раздават правосъдие.

Той млъкна, изпи бавно чашката си и отново запита:

— Е, Папийон, идваш ли с мен?

Този път не се колебах и минута. Приключението ме блазнеше. Беше без съмнение рисковано, защото ония типове далеч не бяха херувимчета. Но сигурно разиграваха големи мангизи. Хайде, Папийон, играй ва банк и тръгвай след Жожо! Затова пак рекох: