Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Здравей, братле! Как си? Идваш навреме и това е добре. След час слънцето ще се спусне ниско. Така е по-удобно. Чувстваш се по-сигурен нощем, когато никой не може да те проследи.

След дузина страстни целувки с моята любима най-после се метнах на мулето. Жожо ми помогна да наглася стремената и тъкмо когато тръгвахме, Мария извика:

— Mi amor, и да не забравиш да ходиш редовно до клозета!

Избухнах в смях, пришпорвайки мулето с пети:

— Ах ти, хитрано, значи си подслушвала!

— Когато човек обича, се сеща за разни неща.

И така, вече бяхме на път. Жожо яздеше кон, а аз — муле.

Девствената гора също е набраздена с пътища — наричат ги просека. Просеката е нещо като коридор с минимум два метра широчина. Прокарани много трудно и бавно през растителността, тези коридори по-късно се поддържат от минаващите с помощта на мачетето. Отдясно и отляво — скали от зеленина. Над главата ти се издига истински свод от милиони преплетени клони — те обаче са толкова високо, че дори ако се изправиш върху гърба на коня, пак няма да си в състояние да ги разчистиш. Това е то селвата, както тук наричат тропическата джунгла. В нея неотделимо са се преплели два вида растителност. Единият са лиани, дървета и храсти, които не порастват повече от шест — седем метра. А над тях на двадесет — тридесет метра височина се издигат големите царствени стволове на дърветата гиганти, които протягат клони все по-нагоре в стремежа си да видят слънцето. Така върховете им се къпят в лъчи, но листакът на богатите разпилени корони създава истински покрив, допускащ в ниското само оскъдна разсеяна светлина. Тропическата гора — това фантастично чудо на природата — сега ни обгръщаше отвсякъде. За да се движиш на кон през просеката, трябва да държиш юздите с една ръка, а с другата — мачетето, и непрекъснато да сечеш клоните, които ти се пречкат и не ти позволяват да напредваш. По-често използваните просеки обикновено изглеждат като добре поддържан коридор.

Няма на света друго място като джунглата, където, ако е добре въоръжен, истинският мъж може да усети абсолютната свобода. Той се чувства част от природата, един от дивите зверове. Движи се предпазливо, но изпитва безгранична вяра в собствените си сили. Той владее цялото си съзнание, до най-потайните му кътчета, всичките му сетива са нащрек — слухът, обонянието. Очите се стремят да обгърнат всичко, да отбележат и най-малкото движение наоколо. Боиш се само от един-единствен враг — най-големия от всички зверове. Най-умния, най-жестокия, най-лошия, най-подлия, най-отблъскващия и най-прекрасния — човека.

Цяла нощ вървяхме с добро темпо. Но на сутринта, след като пийнахме кафе от термоса, проклетото муле започна да изостава понякога с по цели сто метра от коня на Жожо. Колкото и да бодях задника му с всякакви видове бодли, то не се забързваше. Сякаш за да ми облекчи живота, Жожо непрекъснато се подиграваше: „Абе, брато! Ти не знаеш да яздиш, бе! Ами то е лесна работа. Гледай мене.“ Едва докосваше хълбока на кончето с пета и то се понасяше в галоп. Жожо се изправяше на стремената и започваше да се дере: „Аз съм капитан Кук!“ или „Хайде бе, Санчо, идеш ли? Нещо не успяваш да настигнеш господаря Дон Кихот.“

Дразнех се и опитвах най-различни хватки, за да раздвижа тъпото муле. Накрая ми хрумна възхитителната идея да си тръсна огънчето от цигарата в ухото му и животното наистина се понесе като вятър. Галопираше като расов жребец и двамата тържествено профучахме покрай капитан Кук, когото успях иронично да поздравя. Мулето обаче се оказа страшно злобно и внезапно, без да ме предупреди за намерението си, ме притисна към ствола на едно дърво, като едва не ми счупи крака. Така се намерих проснат на земята, а целият ми задник — набоден с иглички и всякакви бодливи твари. Дъртият Жожо започна да се превива от смях, като че ли беше на двадесет години.

В продължение на два часа преследвах мулето — няма да ви разказвам нито за къчовете, нито за пръдните му. Най-накрая, останал без дъх, с все още толкова набоден задник, примрял от жега и умора, успях да се наместя върху гърба на твърдоглавото животно. Отсега нататък да върви както си иска. Не съм аз този, дето ще му противоречи. Първия километър изминах не седнал, а полегнал на гърба му, вирнал многострадалния си задник във въздуха в отчаян опит да се отърва от игличките, които ми пареха като огън.

На следващия ден изоставихме опърничавата твар в един хан по пътя. Два дни плавахме с лодка, след това около ден вървяхме пеша, нарамили такъмите си, и накрая се озовахме в диамантената мина.