Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Да, така е, но нали не виждаш подобни типове за първи път?

— Виж, аз съм оглавявал игри на островите, но никога и никъде не съм изпитвал такова усещане за опасност, както тук.

— Въпрос на навик, братле. Утре ще играеш и тогава ще спечелим — в кърпа ни е вързано. Кои според теб трябва да бъдат наблюдавани по-изтънко?

— Бразилците.

— Браво! Ето как се разпознават истинските мъже — по способността им да долавят кой би могъл да ги застраши.

След като заключихме вратата с три огромни резета, двамата се хвърлихме в хамаците си и аз побързах да заспя, преди Жожо да огласи бараката с мощното си хъркане.

Следващият ден ни посрещна с прекрасно, но жарко слънце, без нито едно облаче и без дори сянка от съмнение за ветрец. Поразходих се из странното селище. Всички се държаха приветливо. Мъжете изглеждаха опасни до един, но умееха да говорят на различните си езици така, че думите им излъчваха човешка топлота. Открих рижия великан от Корсика. Викаха му Мигел. Говореше добре на венецуелски, като употребяваше от време на време английски и бразилски думи. Родният му акцент се долавяше само когато заговаряше на френски — тогава човек можеше веднага да се досети, че срещу него стои чистокръвен корсиканец. Пийнахме две чашки кафе, което млада метиска ни прецеди през чорап.

— Откъде идваш? — запита ме той между другото.

— След вчерашната ти щедра покана не мога да те излъжа. От каторгата идвам.

— Ами! Да не си беглец? Добре направи, че ми призна.

— А ти?

Той разгъна двуметровото си туловище и рижото му лице засия от гордост и благородство.

— И аз съм беглец, но не от Гвиана. Защото успях да напусна Корсика преди да са ме пипнали. Аз принадлежа към „бандитите на честта“.

Бях удивен от самочувствието на честен човек, което се излъчваше от него. Беше направо красив този „бандит на честта“.

— Корсика е земният рай — продължи той разказа си. — Единствено там мъжете са готови да жертват живота си заради честта. Не ми ли вярваш?

— Не зная дали е толкова единствена в това отношение, но вярвам, че сред преследваните от закона корсиканци има повече честни мъже, отколкото прости престъпници.

— Не обичам градските мошеници — рече замислено Мигел.

Разказах му с две думи моята история и му признах, че искам да се върна в Париж, за да си разчистя сметките.

— По принцип си прав, но отмъщението е като печено, което трябва да се яде студено. Бъди много внимателен. Ако те пипнат, преди да си отмъстил, ще бъде много жалко. Със стария Жожо ли си дошъл?

— Да.

— Той е свестен. Някои разправят, че бил прекалено ловък в хазарта, но аз вярвам, че не е мошеник. Отдавна ли го познаваш?

— Не, но това няма значение.

— Виж, Папи, ако играеш хазарт в продължение на толкова години, е естествено да си по-ловък от останалите. Но има нещо около теб, което ме тревожи.

— Казвай.

— На два-три пъти се случи да теглят ножа на съдружника му. Заради това ти направих вчерашното си предложение. Оглеждай се, ослушвай се и щом се почувстваш застрашен, ела тук и ми имай доверие.

— Благодаря ти, Мигел.

Странно село, странна сбирщина от захвърлени насред джунглата мъже, непосилно тежък живот, безмилостна природа… Всеки си има своята история. Хубаво е да ги гледа и слуша човек. Понякога бараките се състоят само от един покрив от палмови листа или незнайно как домъкната ламарина. А стените? Плетеница от парчета от картон, дъсчици, дори парцали. Легла не се виждаха — най-много някой хамак. Спяха, ядяха, миеха се, любеха се почти направо на улицата. И все пак на никой не би му хрумнало да повдига платнището или да надзърта между дъсчиците, за да види какво става вътре. Хората умееха да уважават личния живот на другите. Ако искаш да посетиш някого, заставаш на около два метра от бараката му и вместо да натискаш звънец, викаш с пълен глас: „Вкъщи ли сте си?“ Можеш да подскажеш, че си изпълнен с добри намерения, като добавиш „Gentes de paz!“, което означава „аз съм приятел“. Тогава на входа се появява някой и учтиво ти казва: „Adelante, esta casa es suga“ (влезте, чувствайте се като у дома си).

Пред една солидно построена от дънери барака имаше побита здрава маса. Върху масата — колиета и естествени перли от островите, няколко дрънкулки от необработено злато, часовници, верижки от кожа или метал, будилници. Това беше бижутерията на Мустафа.

Зад масата седеше възрастен и симпатичен на вид арабин. Поговорихме си. Оказа се мароканец и позна, че аз съм от Франция. Беше вече пет вечерта и той запита: