Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Ял ли си?

— Още не.

— Аз също. Тъкмо се канех да хапна. Би ли споделил трапезата ми?

— С удоволствие.

Мустафа се оказа сърдечен, учтив, дори весел събеседник. Двамата заедно прекарахме един чудесен час. Не прояви любопитство и не ме разпита откъде идвам.

— Странно — рече ми той. — У дома не обичах французите, а тук ги обичам. Ти познаваш ли други араби?

— Много. Някои много свестни, други — кофти хора.

— С всички раси е така. Аз — Мустафа — съм от добрите. На шестдесет години съм и бих могъл да съм ти баща. Имах тридесетгодишен син, но преди две години го застреляха. Беше хубав и добър.

Очите му се изпълниха със сълзи, но той успя да се овладее.

Сложих ръка на рамото на този нещастен баща, развълнуван от спомена за сина си, и си помислих за моя собствен баща, който сега е някъде в Ардеш и сигурно също се просълзява, когато заговори за мен. Милият татко! Къде ли е сега, какво ли прави? Чувствах, че е жив, сигурен бях в това. Надявах се, че войната не го е засегнала.

Мустафа ме покани да обядвам или вечерям с него винаги, когато реша, а също и да идвам спокойно, ако се нуждая от нещо. Добави, че за него ще е удоволствие да ми услужи.

Нощта вече се спускаше и аз му поблагодарих, след което поех към нашата барака. Играта скоро щеше да започне. Срещата с Мигел и Мустафа ме изпълваше с радост.

Чувствах се много притеснен преди първата игра, но не срещнах разбиране. „Който не рискува, не печели“, отбеляза Жожо. И беше прав. Ако исках да сложа куфара с експлозив на Ке дез’ Орфевър и после да се погрижа за останалите, ми трябваха пари, много пари. Сигурен бях, че скоро ще ги спечеля.

Беше събота, а миньорите задължително си почиваха в неделя. Затова играта започна едва в девет вечерта и участниците се приготвиха да останат до изгрев-слънце. Стаята беше претъпкана. Невъзможно беше да се поберат всички желаещи и Жожо хвърли чоп между онези, които можеха да залагат на едро. Останаха двадесет и четирима. Останалите излязоха да играят навън. Отидох у Мустафа, който най-учтиво ми услужи с килим и бензинова лампа. Всеки път, когато някой „тузар“ се отказваше от играта, на негово място пускахме по един човек отвън.

Давай сега! Ва банк! Едва успявах да прибера залозите, докато Жожо хвърляше заровете: „Две на едно, че няма да хвърлиш дюбари… Хвърли сега десет от две по пет… хайде още…“ Очите на мъжете искряха. Всеки път, когато някой вдигнеше канчето си, притичваше едно единадесетгодишно хлапе и му наливаше ром. Напитките идваха от Мигел, също и цигарите. Аз накарах Жожо да ги купуваме оттам.

Играта съвсем скоро се изроди в истински ад. Реших да променя тактиката на Жожо, без да го питам. Не залагах само на него, но и на някои от останалите. Като усети това, той се намръщи. Запали пура и ми подхвърли: „Не се ебавай, човече! Дай да ги притиснем!“ Около четири сутринта вече имах струпана пред себе си доста голяма купчина боливари, американски и антилски долари, диамантчета и дори няколко зрънца злато.

Жожо хвана заровете за пореден път. Заложи 500 боло. Аз прибавих от мое име 1000.

Хоп! Хвърли очакваното число. Отново заложих, този път 2000. Жожо си прибра 500-те боливара от първия път. И… отново успя. Прибра още 500. И пак хвърли.

— Какво правиш, Енрике? — запита ме Китаеца.

— Залагам 4000.

— Искам сам да заложа срещу тях. Ва банк!

Изгледах внимателно момчето, което се обади. Дребен и набит, черен като пура, с налети от алкохол очи. Бразилец, сто на сто.

— Постави четирите хиляди на пода.

— Този камък струва повече.

И той метна на покривката един голям диамант. Седеше на земята съвсем изправен, гол до кръста, обут в кафеникави шорти. Китаеца взе камъка, сложи го на везната и отсече:

— Не струва повече от три и петстотин.

— Нека е толкова — отвърна бразилецът.

— Хвърляй, Жожо.

Жожо завъртя заровете, но бразилецът със светкавичен жест ги улови още във въздуха. Докато се питах какво ще стане оттук нататък, онзи плюна отгоре им и ги върна на моя човек с думите:

— Дай сега да видим какво ще направиш с мокри зарчета.

— Съгласен ли си, Енрике? — погледна ме втренчено Жожо.

— Както кажеш, омбре.

Жожо се направи, че приглажда покривката, но вместо това подсили гънките и после, без да избърсва зарчетата, ги метна така, че те дълго се въртяха, преди да се укротят. И отново нямаше грешка.

Бразилецът скочи като задействан от пружина и сложи ръка на патлака си. После кротко каза: „Не е дошъл още моментът да спечеля.“ И си тръгна.