Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Жожо беше удивително хладнокръвен. Той дори не трепваше.

Все пак започна от време на време да залага на други играчи, с което оставяше съдбата си единствено в ръцете на случайността. Беше ми казал, че подобна тактика го изнервя, защото отнема повече време и е по-рискована. Колкото повече се разгаряше играта, толкова по-жаден за печалба ставаше Жожо — започваше да действа непредпазливо и връзката между нас ставаше забележима.

Знаех, че ония типове ме наблюдават и демонстративно поставях всичко спечелено пред себе си. Тази вечер нямах интерес да се правя на жива каса.

Два-три пъти предупредих Жожо на арго да не ми подава толкова големи суми. Той се правеше, че не разбира. Миналата нощ вече бях изиграл номера с клозета. Така че, ако онези главорези смятаха да действат, те нямаше да ме чакат да се върна — щяха да ме нападнат по пътя от бараката към нужника.

Забелязах, че напрежението расте, че четиримата все повече се изнервят. Особено единият от тях, който пушеше цигара от цигара.

Тогава започнах да залагам наляво и надясно въпреки гневните просъсквания на Жожо Комара. Отгоре на всичко печелех, вместо да губя, и купчинката пред мен нарастваше. В нея имаше от всичко — и най-вече банкноти от по 500 боливара. Толкова се бях напрегнал, че в един момент, посягайки към заровете, оставих цигарата си върху банкнотите и една от тях беше прогорена на две места. Заложих я и я загубих заедно с три нейни сестрички. Човекът, при когото отиде, се надигна и ни пожела „До утре!“, после си тръгна.

Увлечен в трескавата игра, аз загубих представа за времето, но изведнъж удивен забелязах въпросната банкнота да се появява отново на покривката. Добре знаех кой я беше спечелил — около четиридесетгодишен брадат дългуч, бял, с белег под лявото ухо. Той отдавна не беше сред нас. Само за две секунди успях мислено да възпроизведа цялата сцена при оттеглянето му. Тръгна си сам — в това можех да се закълна. Нито един от четиримата убийци не се помръдна. Значи излиза, че имат един или двама свои хора отвън. Съобщават им по някакъв начин, че излиза играч, спечелил голяма сума пари или диаманти.

Не можех да си припомня кои от играчите са влезли вкъщи след напускането на дългия, защото много от новодошлите оставаха прави. Седналите не бяха мръднали от местата си в продължение на часове, а мястото на брадатия с прегорената банкнота се зае веднага, щом той стана.

Кой извади тази банкнота? Искаше ми се да я вдигна пред очите на всички и да запитам. Но беше твърде опасно.

Вече не се съмнявах, че съм в опасност. Пред очите ми се размяташе доказателството че брадатият е бил „самоубит“. Все още държах под контрол опънатите си нерви — налагаше се да разсъждавам колкото мога по-бързо. Беше четири сутринта. Слънцето щеше да изгрее едва след два часа — на тропиците денят се вдига изведнъж, но след шест. Каквото имаше да се случва, щеше да стане между четири и пет. Знаех, че навън е тъмно като в рог, защото вече бях ходил „да подишам въздух“ на вратата. Бях оставил купчинката си с печалби и не забелязах нищо съмнително навън.

Седях спокоен на вид, но всичките ми сетива дебнеха внимателно. Тилът ми ми сигнализира, че два чифта очи са неотклонно втренчени в мен.

Беше ред на Жожо да хвърля и аз оставих другите да се обзалагат. Той също започна да натрупва пари пред себе си — нещо, от което по принцип се пазеше.

Температурата се покачваше. Като се постарах да не създавам впечатление на притеснен човек, се обърнах към Жожо спокойно на френски:

— Братле, напълно съм сигурен, усещам го, че във въздуха мирише на стрелба. Надигни се едновременно с мен и дай да ги изпреварим.

Той се усмихна, сякаш водим приятелски разговор, и без да се вълнува дали някой може да ни разбере, отвърна също така на френски:

— Защо, приятелю, се държиш като глупак? Кого по-точно смяташ да изпревариш?

Именно. Кого искахме да изпреварим? Под какъв предлог щяхме да извадим оръжието си? Все пак усещах със сигурност наближаващата патаклама. Онзи, дето пушеше като комин, изпи едно след друго две канчета с алкохол.

Можех да изляза навън сам, с револвер в ръка, но това нямаше да ми помогне, защото всичко тънеше в тъмнина. Ония отвън щяха да ме видят, а аз тях — не. Да се оттегля в съседната стая? Още по-лошо решение. Вероятността някой от заговорниците вече да се е промъкнал там през паянтовата стена беше твърде голяма.

Оставаше ми един-единствен изход — да прибера демонстративно печалбите си в торбичката, да я оставя пред себе си и да се упътя към клозета. Тези в бараката нямаше да сигнализират на останалите бандити, защото не носех пари. Печалбата ми възлизаше на повече от 5000 боло. По-добре да загубя тях, отколкото живота си.