Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Имаш две възможности пред себе си, Папи. Или ще уважаваш тази благословена страна и ще забравиш за отмъщението си, или ще продължиш да кроиш старите планове и тогава в стремежа си да намериш много пари, ще престъпваш закона, защото с честен труд богатство няма да натрупаш.

Ако си говорим сериозно, можех да събера необходимите пари извън границите на Венецуела . Имаше хляб в тази идея. Ще видим. Трябва да я обмисля по-подробно. А сега лека нощ!

Но преди да заспя, дълго стоях на прага и гледах с възхищение звездите, луната, вслушвах се в хилядите шумове и крясъци на джунглата, обвила селището като мистериозен обръч, открояващ се на фона на светлото звездно небе с непрогледната си тъмнота.

И после спах, и спах, потънал в леко полюляващия се хамак, и чувствах с всяка частица от тялото си, че съм щастлив и свободен, свободен, свободен… Господар на съдбата си.

Около десет часа на следващата сутрин отидох да потърся ливанеца.

— Значи щом пристигна в Каяо или в Сиюдад Боливар, мога да отида на адресите, които си ми дал, и там ще ми изплатят чековете, така ли?

— Точно така, бъдете спокоен.

— А ако те убият и тебе?

— Това не ви засяга, дори да ме убият, чековете ви ще бъдат осребрени. В Каяо ли отивате?

— Да.

— От коя част на Франция сте?

— От едно градче до Авиньон — не е далеч от Марсилия.

— Виж ти! Имам един приятел марсилец, но той сега е далеч оттук. Казва се Александър Гиг.

— Невероятно! Той ми е много близък.

— И на мен също. Радвам се, че се познавате.

— Къде живее, как мога да се свържа с него?

— Сега е в Бразилия, в Бона Виста. Трудно е да се отиде дотам.

— И с какво се занимава там?

— Бръснар е. Лесно можеш да го откриеш — достатъчно е да попиташ за френския бръснар и зъболекар.

— Ама той и зъби ли лекува? — попитах аз, като не успях да сдържа смеха си.

Добре познавах странния екземпляр Александър Гиг. И той като мен беше пристигнал в каторгата през 1933 г. По време на пътуването беше успял да ми разкаже своя случай с най-големи подробности.

През 1929 или 1930 година в една съботна нощ Александър и неговият приятел се вмъкнали преспокойно в най-големия бижутериен магазин на Лисабон. Първо проникнали чрез взлом в апартамента над него, който принадлежал на някакъв зъболекар. Знаели със сигурност, че зъболекарят пътува всеки уикенд със семейството си, били изучили предварително обстановката и разполагали с ключове от входната врата и от кабинета. Но за да се доберат до цялата тази информация, наложило им се на няколко пъти да ходят при него за пломби.

— Между другото, отлична работа свърши — пломбите още се държат. Както и да е, разполагахме с цели две нощи, за да приберем бижутата и да отворим чистичко и безшумно два сейфа и една стоманена каса. По онова време нямаше практика да се правят портрети-роботи, но зъболекарят явно е умеел твърде добре да описва хората, защото ченгетата ни спипаха на гарата в Лисабон тъкмо когато се опитвахме да се измъкнем. Португалският съд ни лепна съответно десет и дванадесет години каторга. И така ние се озовахме в тяхната каторга, която се намира в Ангола — южно от Белгийско и Френско Конго. Нямахме никакви проблеми с бягството — всъщност съучастниците ни дойдоха да ни вземат от пандиза с такси. Като последен глупак обаче аз заминах оттам за Бразилия, а другарчето ми — за Леополдвил. Да не ти разправям какви ги върших в Конго, но само след няколко месеца отново ме сгащиха. Впрочем и другарчето също. Французите отказаха да ме предадат на португалските власти и ме пратиха у дома, където ми лепнаха двадесет години каторга вместо десетте, получени в Португалия.

Беше успял да се измъкне от Гвиана. Знаех, че е стигнал до Джорджтаун и оттам се е запътил през джунглата за Бразилия.

Дали да не го потърся? Да, ще ида в Бона Виста. Е, на това му викам аз хубава идея!

Тръгнах на път с двама араби, които твърдяха, че знаят как да стигнат до Бразилия и че ще ми помогнат в пренасянето на багажа. В продължение на повече от десет дни бродихме из джунглата, без дори да успеем да достигнем Санта Елена — последното миньорско селище преди границата. След петнадесет дни безплодно лутане се озовахме почти в Английска Гвиана. Спряхме се в златната мина Аминос. Благодарение на индианците се добрахме до Рио Куюни и така по реката успяхме да открием малкото венецуелско село Кастелйехо. От него купих мачете и ножове, които да подаря на индианците в знак на благодарност. Най-после се разделих с двамата мошеници, като едва се въздържах да не им поукрася мутрите за довиждане. В крайна сметка се оказа, че познават околността толкова, колкото и аз.