Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Да, ето го пристана. Пътешествието ни свърши. Утре ще се разделим.

Наех четирима добри гребци и пирогата полетя по реката срещу течението. Всеки удар с веслата ме отдалечаваше от Мария. Застанала сама на брега, тя гледаше как изчезвам от живота й.

Къде е островът на спокойствието, къде е любовта, къде е онази, предназначена само за мен, жена, с която ще изградим семейство и дом? Не си позволявах да погледна назад, за да не би да променя решението си и да викна на гребците: „Хайде, връщаме се обратно!“. Трябваше да стигна до мината, да си прибера парите и да се впусна колкото мога по-скоро в нови авантюри. Само така щях да си осигуря достатъчно средства за голямото пътешествие до Париж и обратно. Ако изобщо има обратно.

Бях си обещал да не нападам ливанеца. Ще си взема онова, което ми принадлежи — нито повече, нито по-малко. Мислех да му простя заради шестте дни, прекарани в рая заедно с най-прекрасното момиче на света — малката фея на Каяо Мария.

— Ливанецът ли? Ами че той си замина — ми каза Мигел, след като почти ме смаза в прегръдките си.

Наистина бараката беше затворена, но странният надпис „Честността е най-голямото ми богатство“ продължаваше да виси на нея.

— Мислиш, че си е вдигнал чуковете? Ах, мръсният му измамник.

— Спокойно, Папи, сега ще разберем как стоят нещата.

Не се наложи да се лутам дълго в съмнения. Нито в надежди. Мустафа потвърди, че онзи си е заминал. Но закъде? Чак след двудневни разследвания един миньор ми каза, че ливанецът наел трима бодигарда и се упътил към Бразилия: „Всички тукашни хора твърдят, че е честен човек. Убедени сме в това!“ Разправих им какво съм чул за него в Каяо и в Сиюдад Боливар. Четирима-петима италианци се развикаха, че ако казвам истината, значи са ги обрали до шушка. Само един стар каторжник от Гвиана отказваше да приеме очевидното. Според него мошеник беше банкерът от Сиюдад Боливар, а не нашият човек. Можехме да спорим безкрай кой е прав и кой крив, но дълбоко в себе си аз знаех, че съм изгубил всичко. И сега накъде?

Да взема все пак да потърся Александър Гиг в Бона Виста? Бразилия е толкова далече. Бона Виста е сигурно на петстотин километра път през джунглата. Последният ми опит да я прекося се оказа доста опасен. За малко не оставих костите си сред горите. Не, по-добре да запазя връзка с миньорите и да се върна тук веднага щом надуша, че ливанецът се е появил отново на хоризонта. Реших да тръгна към Каракас, като преди това се отбия в Каяо, за да прибера Пиколино. Това е най-мъдрото решение. Още утре ще поема на път.

Осем дни по-късно седях в дома на Хосе и Мария. Разказах им всичко. Нежна и внимателна, Мария се опита да ми възвърне куража. Баща й настояваше да ме задържи у тях: „Само кажи, и ще идем да ограбим мините на Каратал.“ Подсмихнах се и го потупах по рамото.

Предложението му изобщо не ме развълнува — знаех, че не бива да оставам тук. Единственото, което можеше да ме задържи, беше любовта на Мария. Бях се привързал към нея повече, отколкото мислех, и повече, отколкото исках. Любовта ни беше искрена и силна, но дори тя не можеше да победи страстната ми жажда за отмъщение.

И така, разчистих всички сметки и се уговорих с един шофьор на камион да тръгнем в пет часа на другата сутрин.

Докато се бръснех, Мария излезе от стаята ни и се скри при сестрите си. Някаква необяснима женска интуиция й казваше, че е настъпил моментът на окончателната ни раздяла. Чистичък и пригладен, Пиколино седеше в трапезарията. Есмералда беше сложила ръка на рамото му. Опитах се да вляза при Мария, но Есмералда ме спря:

— Недей, Енрике — след което внезапно се обърна и също се скри в стаята.

Хосе ни придружи до камиона. През целия път не си казахме нито дума.

Да вървим, да вървим колкото може по-бързо към Каракас.

Сбогом, Мария, крехко цвете от Каяо, твоята любов и нежност значеха за мен повече от цялото злато на тукашните мини.

Пътуването беше мъчително, особено за Пиколино. Хиляда километра изминахме за двадесет часа, включително и престоите. Прекарахме няколко часа в Сиюдад Боливар, след което се качихме на ферибот, за да се прехвърлим на другия бряг на великолепната река Ориноко. Оттам се впуснахме в дяволски галоп, кацнали в един полуразпадащ се камион, който се мяташе по пътя като луд. За наше щастие шофьорът се оказа желязно момче.

Най-после, на следващия ден следобед, пристигнахме в Каракас. Беше вече четири часът. Градът ме погълна просто за миг. Шумният човешки мравуняк буквално ме всмука.