Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

1929-а, Париж. 1946-а, Каракас. В продължение на седемнадесет години не бях виждал истински голям град. Е, не забравям за Тринидад и Джорджтаун, но в тях успях да постоя само няколко месеца.

Красив град е Каракас. Дори величествен с едноетажните си колониални постройки, заобиколен от планински хребети, разгърнат по цялата дължина на долината. Разположен на деветстотин метра надморска височина, той се радва на вечна пролет — там никога не е нито много топло, нито много студено.

— Имам ти доверие, Папийон — ми нашепваше гласът на доктор Бугра, сякаш и той влизаше заедно с мен в огромния, кипящ от живот, град.

Навсякъде се срещаха хора с различна кожа. Изглежда, всички раси бяха еднакво добре приемани тук — от най-светлите до най-тъмните. Черните като катран и съвсем белите мъже и жени; цялото това шарено население изразяваше една и съща радост от живота, която завладя сърцето ми още в първия миг. Хванал Пиколино за ръка, аз се отправих към центъра. Дългия Шарло ми беше дал адреса на един бивш каторжник, който поддържал тук пансион — пансиона „Маркаибо“.

Да, бяха изминали цели седемнадесет години. В това време войната беше пожънала живота на стотици хиляди мъже на моята възраст, беше вилняла в десетки страни, сред които и в моята родина Франция. От 1940 до 1945 г. толкова други момчета са били арестувани или убивани, или ранявани, често пъти осакатявани за цял живот. А ти си тук, Папи, в този голям град! На тридесет и седем години си, млад и силен. Огледай се наоколо — всички тези хора, много от които са бедно облечени, се смеят от сърце. Музиката не просто се носи из въздуха, тя не е само в модните грамофонни плочи, а в сърцата на всички наоколо. Или почти всички, защото човек веднага забелязва, че някои от местните жители влачат след себе си нещо по-тежко дори от верига и окови. Тях ги спъва нещастието, че са бедни и не умеят да се защитават в джунглата, наречена голям град.

Колко прекрасно нещо е метрополът! При това сега е само четири следобяд. Как ли ще изглежда през нощта, когато пламнат милионите му електрически звезди? А ние дори не сме излезли от бедния квартал. Реших да се поохарча:

— Хей, такси!

Седнал до мен, Пиколино се смееше като дете и скоро целият се олигави. Избърсах устата му, а той ми поблагодари със светнал поглед и се разтрепери от вълнение. За него столицата Каракас означаваше надежда — тук той можеше да намери болници и способни лекари, които да го превърнат отново в нормален човек. А надеждата прави чудеса. Той стисна ръката ми, а наоколо се редяха улици, и още улици, хора, и още хора — толкова многобройни, че покриваха плътно тротоарите. Автомобили, клаксони, сирени на линейки, вой на пожарни, крясъци на кавгаджии и викове на вестникопродавци, свистене на спирачки, звън на трамваи, подрънкване на велосипеди, цялата тази шумотевица ни поглъщаше, заглушаваше, опияняваше. Глъчката може би пилеше нервите на околните, но ефектът й върху нас бе точно противоположен — чувствахме се събудени, усещахме се приобщени към бесния ритъм на модерните времена. Хаосът не ни дразнеше, а напротив — караше ни да се чувстваме щастливи.

Естествено е, че именно шумът ни направи най-силно впечатление. От толкова години бяхме живели в тишина! За седемнадесет години успях да опозная тишината на затворите, тишината на каторгата, тишината на изолатора, тишината на джунглата и морето, тишината на малки, откъснати от света селца, където хората живеят щастливо и безгрижно.

— Гледай, влизаме в преддверието на Париж — рекох аз на Пиколино. — Това е истински град. Тук ще те излекуват, а аз ще намеря начин да осъществя плановете си.

Ръката му стисна моята, една сълза се търкулна по бузата му. Дланта му излъчваше такава братска топлина, че я задържах, за да удължа този чудесен миг. И тъй като другата му ръка бе мъртва, аз сам избърсах сълзите на моя другар.

Най-после пристигнахме в пансиона на бившия каторжник Емил С. и веднага се настанихме. Самия Емил го нямаше, но жена му — венецуелка, се втурна да ни обслужи, веднага щом разбра какви сме и откъде идем. Даде ни стая с две легла и ни сипа кафе.

Помогнах на Пиколино да се изкъпе и го сложих да си легне. Беше уморен и превъзбуден. Щом тръгнах да излизам, започна да ми прави жестове: „Нали пак ще се върнеш? Нали няма да ме зарежеш сам тук?“

— Не, Пико! Ще сляза за няколко часа в града и ще се върна.

Ето ме най-после в Каракас. Седем часът вечерта е и аз вървя към площад „Симон Боливар“ — най-големия в града. Всичко наоколо е залято от светлини — чуден калейдоскоп от многоцветни електрически крушки и неонови реклами. Именно бляскавите реклами ме смайваха най-много. Виеха се като огнени змейове, като лумнали пламъци, появяваха се и изчезваха в странен балет, чийто хореограф сигурно е бил магьосник.