Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Площадът бе красив. Точно в центъра се издигаше високата статуя на Симон Боливар яхнал огромен бронзов кон. Седеше гордо изправен и фигурата му излъчваше толкова благородство, колкото е имало в душата му. Огледах освободителя на Латинска Америка от всички страни и не можах да се въздържа да не го поздравя. Тихичко, за да не ме чуят околните, казах на лошия си испански: „Омбре, какво чудо е, че стоя в краката ти. Ти си Човекът на свободата, а аз съм просто един нещастник, който винаги се е борил да си извоюва онази свобода, която ти олицетворяваш.“

На два пъти се връщах до пансиона, който бе само на четиристотин метра от площада, за да проверя дали Емил С. се е прибрал. Накрая го открих. Той беше предизвестен за пристигането ни от Шарло, който вече му беше писал. Седнахме да пийнем по едно и да си поприказваме спокойно.

— От десет години живея тук — заразказва ми Емил. — Женен съм, имам дъщеря, а жена ми е собственичка на този пансион. Така че не мога да ви настаня тук безплатно, но ще се уговорим да ми плащате само половин цена. — Изключителна е тази солидарност на бившите каторжници. Те винаги са готови да помогнат на изпадналия в беда събрат. Емил продължи: — Оня нещастник, когото влачиш след себе си, отдавнашен приятел ли ти е?

— Видя ли го?

— Не, но жена ми ми разправи. Каза, че е истинска дрипа. Хлопа ли му дъската?

— Не, напротив, и точно там е проблемът. Съзнанието му е съвсем ясно, докато устата, езикът и дясната му страна от кръста нагоре са парализирани. Запознах се с него в Елдорадо и той вече беше в това състояние. Дори не знам кой е, каторжник ли е бил или заточеник.

— Не мога да разбера защо се мъкнеш с някакъв непознат. Дори не знаеш дали е честен престъпник или мухльо. Отгоре на всичко, това е голям товар.

— На мен ли ще ми разправяш? От осем месеца се занимавам с него. В Каяо намерих едни жени да го гледат, но въпреки това пак ми беше тежко.

— Какво ще го правиш?

— Искам да го настаня в болница. Или да намеря стая, колкото и да е скромна, с душ и клозет, където да се грижа за него, докато успея някъде да го уредя.

— Мангизи имаш ли?

— Малко, но трябва да ги пестя, защото тук трудно ще си намеря работа. Макар да разбирам добре испански, все още трудно го говоря.

— Да, няма да ти е лесно. Работниците са повече от работните места. При всички положения, Папи, можеш спокойно да отседнеш при мен за няколко дни, докато си намериш някакво препитание.

Ясно, разбрах. Макар и щедър, Емил се дърпаше. Кой знае какво му бе казала жена му за Пиколино — езикът му виси, мучи като животно… Сигурно се е притеснила, че ще направим лошо впечатление на останалите клиенти. Утре ще трябва да го нахраня горе в стаята. Бедният Пиколино! Никой не го искаше, макар да му плащах храната и престоя. Нали знаете — на здравите не им е приятно да гледат около себе си болни хора. Секва им смехът, когато забележат подобна сгърчена уста. Такъв е животът! Обществото те приема само ако можеш да го обогатиш с присъствието си, или ако си толкова безличен, че да не подразниш никого. Ходещите мебели са най-малкото лесно поносими. Но не се плаши, приятелю! Макар да не съм толкова добър болногледач, колкото момичетата от Каяо, ще бъда за теб повече от другар. Един бивш престъпник те е осиновил и няма да допусна да пукнеш като куче.

Емил ми посочи няколко адреса, но работа за мен не се намери никъде. Два пъти ходих в болницата, за да ги накарам да приемат Пико. Никакъв успех. Накратко казано, нямаше свободни легла, а документите му от каторгата в Елдорадо не улесняваха нещата. Вчера например ме попитаха защо съм се нагърбил с грижите около него, какъв е по народност и прочее. Обясних на бездушното писарче в болницата, че човекът ми е бил поверен от директора на каторгата в Елдорадо и че аз съм приел да се занимавам с него. А нещастният глупак направи следното заключение:

— Е, щом са го освободили благодарение на обещанието ви да поемете всички грижи, тогава нямате никакъв проблем — просто трябва да го настаните у дома си и да го лекувате със собствени сили. Щом не можете да се справите, значи е трябвало да го оставите в каторгата.

Запита ме за адреса и аз го излъгах — нямах доверие на този типичен представител на познатата в цял свят каста на посредствените чиновници, които само дебнат случай да си придадат важност. Бързо се прибрахме двамата с Пиколино. Бях отчаян — заради собствените си и неговите проблеми. Не можехме да останем повече у Емил — жена му се жалваше, че не можела да сменя всеки ден чаршафите на Пико. При това аз сутрин изпирах много старателно нечистотиите, но бельото съхнеше бавно и тя успяваше да забележи мокрите петна. Принудих се да купя ютия и да подсушавам изпраните чаршафи с нея.