Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Дните се изнизваха и аз все не можех да си намеря сносна работа. По това време от Франция започнаха да пристигат поддръжници на Петен и колаборационисти — бягаха от правосъдието в собствената си страна. Не бях много наясно с разликата между привърженик на Петен и колаборационист и затова ги слагах всички в един кюп — бивши гестаповци. Затова не поддържах връзки с тях.

Месецът изтече и все още нищо не се беше променило. В Каяо дори не си представях, че ще ми бъде толкова трудно да се уредя. Стигнах дотам, че тръгнах от врата на врата да продавам кафеварки, специално пригодени (виж ми окото!) за учреждения. Задачата беше толкова проста и тъпа, че ме отвращаваше: „Нали разбирате, господин директор, всеки път, когато подчинените ви отиват да изпият по едно кафенце (често срещана практика във Венецуела), те губят страшно много време, особено ако вали. А от това вие губите пари. С кафеварка в стаята ще спечелите със сигурност.“ Не знам за тяхната печалба, но моята беше доста съмнителна, защото много началници ми отвръщаха:

— Вижте, ние във Венецуела обичаме спокойния живот, дори когато се занимаваме със сделки. Затова позволяваме на подчинените ни да се разхождат до кафенето в работно време.

Представяте ли си колко интелигентен изглеждах, докато се щурах с кафеварка в ръка из улиците. Точно в този вид ме срещна Паоло Боксьора — стар познат от Монмартър.

— Хайде бе! Вие не сте ли Паоло Бокс…

— Ти ли си, Папийон?

Той бързо ме прегърна и ме замъкна в едно кафене.

— Това се казва случайност!

— Какво се мотаеш с тази кафеварка по тротоара?

— Продавам я. Жалка работа! Непрекъснато я вадя от кутията, показвам я и я прибирам обратно. Опаковката вече съвсем се разкъса. — Разказах му къде съм отседнал и запитах: — А ти?

— Да си изпием кафето и ще идем другаде да ти разкажа.

Платихме и аз посегнах да си прибера кафеварката.

— Зарежи я. Вече няма да ти трябва.

— Мислиш ли?

— Убеден съм.

Захвърлих скапаната кафеварка на масата и излязохме.

Час по-късно седяхме у дома и си говорехме за Монмартър. В един момент Паоло реши да атакува. Гласял страхотна далавера в съседна на Венецуела страна. Вярвал ми, знаел, че ще му помогна. Ако се съглася, ще ме вземе в екипа си.

— В кърпа ни е вързано, братче. Направо ти казвам — ще имаме толкова долари, че ще трябва да ги натискаме с ютия, за да не заемат много място!

— Добре де, къде ще се развива действието?

— Ще ти кажем на място. Сега-засега ще си мълча.

— Колко души ще бъдем?

— Четирима. Един вече се е внедрил на самото място. Втория дойдох да го взема оттук. Впрочем ти го познаваш — Гастон.

— Вярно, че се знаем, но го бях изгубил от очи.

— Ти може би, но не и аз — разсмя се Паоло.

— Наистина ли не можеш нищо повече да ми кажеш?

— Не, Папи, имам си причини.

Размислих бързо. В моето положение нямах голям избор. Или ще продължа да се шляя с кафеварката или някакъв друг боклук в ръка, или отново ще се впусна в приключение и ще се надявам да се озова скоро с пълни джобове. От край време знаех, че Паоло е мъжко момче и щом твърдеше, че му трябват четирима души, значи наистина беше замислил нещо голямо. Сигурно щеше да се получи красива операция. А да си призная честно, това също ме привличаше. Е, Папи, залагаш ли?

— Карай! Ва банк!

На следващия ден отпътувахме.

Пътуването продължи повече от седемдесет и два часа. Редувахме се на волана. Паоло взимаше безкрайно много предпазни мерки. Всеки път, когато наливахме бензин, шофьорът оставяше другите двама на триста метра преди бензиностанцията и после се връщаше да ги прибере.

На двамата с Гастон ни се наложи да чакаме Паоло половин час в най-проливния дъжд. Направо побеснях.

— Ти наистина ли смяташ, че цялото това театро си заслужава усилията? Погледни ни на какво заприличахме, ще хванем охтика!

— Ама че си досаден понякога, Папи! Смених задната гума, напомпах останалите, долях масло и вода. Това не става за пет минути.

— Не е в това въпросът, Паоло! Искам само да кажа, че не виждам смисъла от толкова предпазни мерки.

— Важното е, че аз го виждам, а именно аз командвам операцията. Ти може и да си бягал тринайсет пъти от каторгата, докато аз десет години съм гнил в един изолатор в миличката ни Франция. Затова мисля, че предпазните мерки никога не са достатъчно. Не е все едно дали бензинаджията ще забележи шевролет с един или трима души вътре. Прав беше, да не повдигаме повече въпроса.