Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

След още десет часа стигнахме до градчето, което беше крайната цел на пътешествието ни. Паоло ни остави в началото на една уличка, обточена с вили от двете си страни.

— Вървете по десния тротоар. Нашата вила се нарича „Ми амор“. Влезте като у дома си. Вътре ще ви чака Огюст.

Цъфнала градина, поддържана алея, кокетна виличка със затворена врата. Почукахме.

— Здравейте, приятели! Влизайте направо — покани ни Огюст, отваряйки вратата.

Посрещна ни по риза, плувнал в пот. Косматите му ръце бяха целите в пръст. Обяснихме му, че Паоло е отишъл да остави колата на един паркинг в другия край на града. Нямаше нужда да навираме автомобила с венецуелска регистрация в очите на местните.

— Добре ли пътувахте?

— Да.

Ни дума повече. Разположихме се в трапезарията. Усетих, че настъпва решителният момент и че се чувствам леко притеснен. Нито Гастон, нито аз знаехме за каква точно операция иде реч. „Въпрос на доверие, ни беше казал Паоло в Каракас. — Или се хващате, или не. Ваша работа. Само едно ще ви кажа — ще потекат повече пари, отколкото изобщо можете да си представите.“ Хубаво, но сега вече дойде време да изясним и да уточним нещата.

Огюст ни предложи кафе. Зададе няколко въпроса за пътуването и здравето ни и не обели дори дума, от която да ми светне под шапката. Умеят да бъдат дискретни тия братлета, няма що!

Чух някой да захлопва врата на автомобил пред къщата. Сигурно Паоло е наел някоя местна бричка. Така се и оказа.

— Това е то! — възкликна Паоло като нахлу в стаята и свали коженото си сако. — Всичко върви по ноти, момчета!

После седна и спокойно си изпи кафето. Аз не обелвах и дума. Само чаках. Той накара Огюст да остави бутилката с коняк на масата. Без да припира, с все така самодоволен вид, той ни наля и чак тогава пристъпи към вълнуващия ни въпрос.

— И така, момчета, намирате се на мястото на подготвителните работи. Представете си, че точно срещу нашата китна виличка, от другата страна на улицата, по която дойдохте тук, е опряла гръб една банка. Официалният й вход гледа към красивия булевард, който върви паралелно на нашата уличка. А приятелят Огюст, като ви знае какви сте мързеливци, е започнал вече сам работа, та да ви остане на вас по-малко. Затова ръцете му са целите в глина.

— Какво да ни остане по-малко? — запита Гастон, който не беше бунак, но и не беше особено бърз в мисленето.

— Нищо кой знае какво — отвърна Паоло с усмивка. — Просто един тунел, който започва от съседната стая, минава под градината, после под улицата и свършва под трезора на банката. Ако изчисленията ми са правилни. Ако ли не, ще се озовем от другата страна на улицата. Тогава ще копаем още по-надолу и ще се опитаме да стигнем центъра на трезора.

Замълчахме. Накрая Паоло попита:

— Какво ще кажете?

— Почакай, приятелю. Трябва ни време, за да го смелим. Очаквах нещо по-различно.

— Има ли нещо интересно в тази банка? — запита Гастон. Наистина, не го биваше много по мисленето. Щом Паоло беше задвижил цялата тази организация, значи явно не ставаше въпрос за три кутии със слама.

— Иди утре да я наобиколиш и ела да споделиш наблюденията си — отвърна Паоло, избухвайки в смях. — За да ти дам някаква бегла представа, ще ти кажа, че вътре работят осем касиери. Сега стана ли ти ясно какъв поток от чекове им минава през ръцете?

— Мамка му! — възкликна Гастон, пляскайки се по бедрото. — Ама това е истинска банка! Е, страшно съм доволен. За първи път ще участвам в обир, дето сякаш инженерчета са го подготвяли. А бе накратко, ще ме нарекат маршал на мошениците!

— Аз не държа да ставам маршал. Предпочитам да си остана лейтенантче, но да имам достатъчно пари за номера, който съм намислил. Не са ми нужни чак милиони. Искрено казано, Паоло, виждам, че ни предстои страхотно много бачкане. И ако накрая успеем — а за да успеем, трябва да вярваме, че това ще стане, — цял живот ще имаме с какво да си плащаме наема и телефона. Но… в цялата работа има толкова много „но“. Може ли да ти задам няколко въпроса, капитане?

— Питай колкото искаш, Папи. Аз така и така смятах да обсъдим заедно всяка точка от плана. Вярно е, че аз ще ръководя операцията, тъй като аз съм я разработил, но също така е вярно, че всеки от вас рискува тук свободата си, а може би дори живота. Питай колкото искаш.

— Правилно. Първо: колко метра има от съседната стая, където е отворът на тунела, до тротоара пред градината?

— Осемнайсет.

— Второ, какво е разстоянието от бордюра на тротоара до банката?