Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Накъде сега? Нямах ясен отговор на този въпрос. Едно беше сигурно — трябваше да намерим бързо решение. Опитах за трети път да пробутам Пиколино в болница и пак нищо не се получи. Е, щом е така, значи ще трябва да действам, както си знам — реших да, посветя един цял ден на проблема на моя приятел. Замъкнах го в Калварио — великолепна градина, потънала в тропически цветя, която е разположена на малък хълм в самия център на Каракас.

Седнахме на една пейка и се загледахме във великолепната панорама. Хапнахме топли сандвичи с месо, разделихме си бутилка бира и запалих две цигари — за него и за мен. Пиколино пушеше с усилие и олигавваше целия фас. Чувстваше, че моментът е съдбовен и че имам да му кажа нещо важно, което дълбоко ще го засегне. Изплашените му очи сякаш ми казваха: „Говори, говори по-скоро! Знам, че си взел решение! Говори, моля те!“

Четях молбата в очите му, сякаш бе изписана на хартия. Мъчно ми беше да го гледам в това състояние и се колебаех. Накрая стиснах зъби и започнах:

— Пико, от три дни се опитвам да те вкарам в болница. Не става, не те щат. Разбираш ли?

„Да“ — казаха очите му.

— От друга страна, не можем да се обърнем към френското консулство, защото рискуваме да поискат екстрадирането ни от Венецуела.

Той повдигна здравото си рамо.

— Слушай сега. Ти трябва да оздравееш, а за да оздравееш, ти е нужно лечение. Това е най-важното сега. Знаеш, че нямам достатъчно пари за доктори. Така че ти предлагам следното: днешния ден ще го прекараме заедно. Ще те заведа на кино, а утре сутринта ще отидем на площад „Симон Боливар“ и ти няма да носиш никакви документи в себе си. Ще легнеш в подножието на статуята и няма да мърдаш. Дори да искат да те вдигнат и да ти помогнат да седнеш, няма да приемаш. В един момент все ще извикат полицай, който ще доведе линейка. Ще я последвам с такси, за да видя в коя болница те откарват. Ще изчакам да минат два дни и чак тогава ще дойда да те видя. Това ще стане в часа за посещения, когато и бездруго идват много хора — ще се смеся с тълпата, за да не правя впечатление. Първия път вероятно няма да те заговарям, а само ще ти оставя незабелязано малко цигари и пари. Е? Съгласен ли си?

Той сложи здравата си ръка върху рамото ми и ме погледна в очите с тъга и признателност. Гърлото му се сви и му беше нужно почти нечовешко усилие, за да произнесе с изкривените си устни нещо като „да, мерси“.

На следващия ден нещата протекоха точно както ги бях предвидил. По-малко от четвърт час, след като Пиколино легна под статуята, трима-четирима препичащи се на слънцето старци повикаха полицая.

След двадесет минути дойде и линейката. Последвах я с такси.

След два дни без никакви проблеми се вмъкнах заедно с група посетители и го открих в третото общо помещение, което претърсих. За късмет, от двете му страни лежаха тежко болни и можах да му поговоря малко. Той страшно се развълнува, когато ме видя, и доста се поразмърда.

— Добре ли се грижат за теб?

— Да — кимна той.

Погледнах болничния лист, закачен на леглото му: „Малария с вторични усложнения. Да се следи състоянието му на всеки два часа.“ Оставих му шест пакета цигари, кибрит и двадесет боливара.

— Довиждане, Пико!

Отчаяният му умоляващ поглед ме накара да добавя: „Не се притеснявай, приятелю, ще идвам да те виждам!“. Не бива никога да забравям, че съм му безкрайно нужен. Аз съм единствената му връзка със света.

От петнадесет дни съм тук, а банкнотите от по сто боливара бързо се топят. Добре поне, че пристигнах със здрави дрехи. Намерих малка стаичка — не много скъпа, но пак недостатъчно евтина за мен. Никакви жени на хоризонта. Въпреки че момичетата на Каракас са красиви, нежни и жизнерадостни. Но как да се запозная с някоя от тях! Годината е 1946 и все още не е прието млади жени да сядат сами в кафенетата.

Всеки голям град крие свои тайни. За да се справиш, трябва да ги познаваш, а за да ги опознаеш, трябва да си намериш учител. Кои са тук добрите учители по градски живот? Бях изправен пред истинска тайнствена фауна със свой собствен език, свои закони и навици, свои пороци и хитрини, чрез които човек можеше всеки ден да си изкарва средства за двадесет и четири часа напред. Да си изкарвам хляба колкото се може по-законно — това беше моето желание. И се оказа не особено лесно изпълнимо.

Вярно е, че и аз намирах от време на време по някой случай да си докарам малко сухо. Така например от онези дни срещнах един колумбиец, с който се знаехме от Елдорадо.