Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Как я караш?

Отвърна, че в момента печелел, като разигравал на лотария един великолепен кадилак.

— Мамка му! Кога успя да забогатееш толкова, че да си купиш кадилак?

Той се скъса да се смее и ми обясни шашмата:

— Кадилакът е на директора на еди-коя си банка. Кара си го сам, отива на работа точно в девет сутринта и го паркира като добро момче на сто — сто и петдесет метра от банката. В играта участваме двама. Единият от нас — редуваме се, за да не ни забележи — го проследява до входа на учреждението и застава на пост. При опасност свирва със специална свирка, чийто звук не можеш да сбъркаш. Досега само веднъж се наложи да бягаме. Директорът, значи, идва сутринта и си тръгва към един. В този период ние слагаме върху колата красив бял плакат с червени букви, който гласи: „Тук се продават билети, благодарение на които можете да спечелите тази кола. Печелещите числа са същите, както и в голямата лотария на Каракас. Тиражът ще се тегли идния месец.“

— И на това здраве му кажи! Значи продаваш билети за кадилак, който не ти принадлежи? Не може да ти се отрече, че си храбро момче. Ами ако те гепят ченгетата?

— Те непрекъснато се сменят, пък и са доста наивни. Дори не им минава през ум мисълта, че вършим мошеничество. Ако почнат много да се навъртат, им подаряваме по два-три билета и те отиват да си мечтаят за голямата печалба. Ако искаш да спечелиш нещо, ела, ще те представя на съдружника си.

— Не мислиш ли, че е леко кофти да лъжеш бедняците?

— Глупости, бедняците! Един билет струва десет боливара — само заможен човек може да си го позволи. Така че не вършим зло.

И ето ме въвлечен в комбината. Какво да се прави, Папи, не ти е бляскаво положението, а трябва да се яде, да се спи някъде. Дори да не се стремиш да изглеждаш елегантен, все пак ти трябват средства за чисти и спретнати дрехи. Исках да задържа като резерва за всеки случай диамантите от Елдорадо и двете банкноти от по петстотин боливара, които продължавах да нося като скъперник в патрона си, сякаш все още живеех в каторгата. Не бях престанал да нося патрона в червата си по две причини — ако го оставех в хотелската стая, рискувах да ми го откраднат, защото кварталът бе съмнителен. А ако си го държех в джоба, можех да го изгубя. Пък и след като съм си го завирал в задника цели четиринадесет години, една в повече или по-малко нямаше значение.

Продавахме билети за лотарията цели петнадесет дни и щяхме да продължим, но веднъж някакъв твърде запален клиент купи два билета и започна да оглежда внимателно колата. Изведнъж се изправи и възкликна:

— Ама това не е ли кадилакът на доктор Фулано, директора на банката?

Хладнокръвно, без дори да мигне, колумбиецът отвърна:

— Именно. Той ни я даде, за да я разиграем на лотария. Смята, че така ще спечели повече, отколкото ако я продаде направо.

— Странно… — отбеляза справедливо клиентът.

— Но не му казвайте, че знаете — продължи колумбиецът, все така спокойно. — Накара ни да обещаем, че ще си мълчим, защото ако се разчуе, ще изпадне в неловко положение.

— Е, разбира се. Подобен трик е доста неочакван за човек с неговото положение.

Щом се отдалечи достатъчно в посока към банката, светкавично смъкнахме плаката и го прибрахме. Колумбиецът побягна, а аз се запътих да предупредя съдружника, че вдигаме гълъбите. Едва се сдържах да не избухна в смях и останах близо до вратата на учреждението, за да видя какво ще стане по-нататък. Последвалите събития не ме разочароваха. Три минути по-късно долу слезе директорът, придружен от подозрителния клиент. Така размахваше ръце и толкова бързо крачеше, че от километри му личеше колко е ядосан.

Установиха с известна изненада, че около кадилака вече няма никой и бавно тръгнаха обратно. По пътя спряха в кафенето, за да изпият по едно на бара. Клиентът мен не ме беше виждал и затова се промъкнах да чуя разговора им.

— Възмутително! Направо възмутително, не мислите ли, доктор Фулано?

Но собственикът на кадилака се оказа истински жител на Каракас, с чувство за хумор и склонност да приема нещата откъм веселата им страна. Той се разсмя и отвърна:

— Като си помисля, ако бях минал оттам пешком, щяха да ми предложат билет за собствената ми кола. А аз съм толкова разсеян, че като нищо щях да си купя. Признайте, че цялата история е доста смешна.

Така настъпи краят на нашата лотария. Колумбийците изчезнаха някъде в мравуняка. Аз спечелих почти хиляда и петстотин боливара, с които можех да живея цял месец, а това не бе маловажно.