Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Ами да! А пък аз най-накрая ще пипна прокурора, фалшивия свидетел и ще организирам чудни фойерверки на „Ке д’Орфевър“ №36. Хайде, приятели, на работа! Вие може и да не бързате да станете милионери, но случва ми се понякога да сънувам, че прокурорът се е гътнал кротко в леглото, умрял е, без да успея да му извадя езика, че свидетелят се търкаля доволно сред скъпите кожи в магазина на татко си, а след войната ченгетата не само са си сменили адреса, но и са се преквалифицирали във войници от Армията на спасението. А това би означавало, че цялата тази операция губи смисъла си за мен. Не е сега моментът да си дрънкаме глупости или да играем белот. Хайде, спуснете ме в дупката. Ще поработя още няколко часа.

— Спокойно, Папи! Всички сме изнервени. Вярно е, че нещата не се движат бързо, но не можеш да отречеш, че напредваме. Само на петнайсет метра пред нас стои струпано богатството. А иначе всеки си има своите проблеми. Я виж какво ми пише Сантос — моят приятел от Буенос Айрес.

И Паоло извади от джоба си едно писмо и зачете на висок глас: „Драги ми Паоло, да не би да вярваш в чудеса? Вече повече от шест месеца не си идвал да видиш двете си мацки, а отгоре на всичко не си им пратил и по една пощенска картичка. Ти си абсолютно безотговорен тип. Горкичките те не знаят дали си жив или умрял и в кое кътче на земята се намираш. При това положение за мен става много неудобно да ходя да им събирам парите от курварлъка. Всеки понеделник ми се вдига все по-голям скандал: «Казвай къде ни е човекът! Какво прави? Сигурно готви някой голям удар. Лесно му е на него с неговите удари, но щеше да направи по-добре да си стои тук с нас. Писна ни вече да си лягаме с възглавницата. За последен път ти даваме процента. Ясно ли е? Да се връща, или ще си намерим друг!» Затова, драги Паоло, направи усилие, изпрати им някой ред и не вярвай в чудеса. Защото иначе ще изгубиш и двете си мелнички и край на брашното. — Твой приятел Сантос.“

— Е, аз наистина вярвам в чудеса. Ей го чудото стои пред нас. Аз — Паоло, и вие — моите другари, с нашия ум и смелост ще го постигнем. И все пак да се надяваме, че девойките ще издържат още малко, защото имаме нужда от парите, които изкарват, за да доведем нещата тук докрай.

— Всеки от нас ще им изпрати цветя — предложи Огюст, възхитен от идеята си.

— Ти в моите работи не се бъркай — отсече Паоло. — Аз съм като художник, който изпипва едно от най-красивите мошенически изпълнения. Без да го знаят, те също дават своята лепта и това е голяма чест за тях.

Избухнахме в смях, пийнахме по глътка коняк и аз кандисах да поиграем бридж-белот, за да ни се отпуснат нервите.

Разпръсването на пръстта из просторната градина не ни създаваше проблеми. Разстилахме я равномерно, като гледахме да не засипем пътеката към гаража. Но тъй като изкопаната земя се различаваше от тази на повърхността, от време на време докарвахме камион с обикновена пръст и я покривахме. Всичко вървеше по ноти.

Копаехме и мъкнехме ведрата с глина. Наложи се да покриваме пода на тунела с дъски, защото на много места избиваше вода и затъвахме в кал. Дъските улесняваха и измъкването на ведрото, което влачехме с въже.

Работехме по следния начин: един от нас се спускаше до дъното на тунела. С помощта на триона и лоста той дълбаеше земята и изкъртваше блокове глина и камъни, с които напълваше ведрото. Вторият извлачваше ведрото до началото на тунела, откъдето го поемаше трети човек и го изтегляше с помощта на макара й го изсипваше в количка. Бяхме пробили отвор между килера и гаража и четвъртият трябваше просто да закара количката до гаража и да излезе оттам ни лук ял, ни лук мирисал, като примерен градинар.

Работехме по цели часове наред, тласкани от бясното желание да постигнем целта си. Изразходвахме невероятно много енергия. Атмосферата в тунела беше изключително тежка въпреки вентилатора на климатичната инсталация и струята чист въздух, който стигаше до нас чрез пластмасовия маркуч. Обикновено навивахме маркуча около врата си и от време на време, докато копаехме, вдишвахме направо от него. От жегата цялото ми тяло се беше изринало на малки червени пъпчици и пришки. Казаха ми, че това е уртикария и аз съвсем се притесних. Единствено на Паоло му нямаше нищо, защото той се занимаваше само с разнасянето на пръстта из градината. След като се измъкнехме от ада, бързахме веднага да вземем душ и въпреки това ни беше нужен поне един час, за да се съвземем и да дишаме нормално. Намазвахме се от главата до петите с вазелин или какаово масло и едва тогава се чувствахме кажи-речи прилично. „В крайна сметка самите ние се навихме на тази работа, нали? Никой не ни е карал насила да я вършим. Затова сега се стегни, затвори си глупавата уста и Господ да ти е на помощ!“ Това си повтарях непрекъснато. Повтарях го и на Огюст, когато започнеше да се оплаква, че е изперкал, задето се е хванал на хорото.