Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Прекарах Рождество с Пиколино в болницата. Излязохме в малката градина и почетохме празника, седнали на една пейка. Бях купил две hallacas — специалитет, който се приготвя само на Коледа. Избрах от най-скъпия и най-хубавия вид. В джобовете си носех две плоски бутилчици чудесно кианти.

Бедняшка Коледа ли? Не. Ние бяхме богати, много богати. Това беше Коледа за двама възкръснали от блатото, Коледа за двама, чието приятелство заякна в изпитанията. Коледа на пълната свобода, когато можехме да си позволим лудории като моите. Безснежна Коледа в Каракас, в разцъфналата болнична градинка, един празник, изпълнен с надежди за Пиколино, чийто език вече не висеше безпомощно, откакто за него полагаха нормални грижи. Да, това беше наистина една Коледа на чудесата, защото той успя да ми отговори ясно с „да“, когато го попитах дали му харесват двете hallacas.

Господи, колко е трудно да започнеш живота си наново! Изкарах няколко тежки седмици, но не се обезкуражих. Помагаха ми непоклатимата вяра в бъдещето и жаждата за живот. Дори в моментите, когато трябваше да съм най-угрижен, дребна случка от улицата можеше да ме накара да избухна в смях. А ако срещнех някой от старите си приятели, прекарвах с него вечерта и двамата се забавлявахме като двайсетгодишни момчетии. Така поддържах духа си.

Доктор Бугра ме взе на работа в лабораторията си за козметика. Не печелех много, но ми стигаше, за да се обличам добре, почти елегантно. Младият ми дух вършеше останалото. Не след дълго напуснах доктора заради една унгарка, която произвеждаше кисело мляко в дома си. Точно там се запознах с авиатора, чието име не искам да цитирам, защото в момента работи като командир на екипаж в „Еър Франс“. Ще го нарека Карот.

Той също бачкаше при унгарката и печелеше достатъчно, за да си прави кефа. Всяка вечер тръгвахме да се шляем из бистрата на Каракас. Често отивахме да обърнем по едно-две питиета в хотел „Мажестик“. По-късно той беше разрушен, но по онова време се славеше като единственото модерно заведение в квартала.

И точно в този период, когато си мислехме, че вече нищо ново не може да се случи, стана истинско чудо. Един ден Карот, който като истински мъж не плямпаше нагоре-надолу за личния си живот, изчезна и се върна след седмица от Съединените щати с малък двуместен самолет. Чудна машинка. Не го разпитвах за подробности — откъде го е взел й прочее. Зададох му само един въпрос — какво смята да прави с него.

— Още не знам — изхили се той. — Но мога да те взема за съдружник.

— Добре де, какво ще правим?

— Няма значение. Важното е да се позабавляваме и да вземем малко мангизи.

— Добре, навит съм.

Милата унгарка от самото начало не си правеше илюзии, че ще й работим цял живот. Само ни пожела успех на раздяла и оттук-насетне започна щурият купон. Какво ли не можехме да правим с тази огромна пеперуда!

Карот се оказа истински ас на висшия пилотаж. По време на войната се занимавал с прехвърлянето на бойци от Съпротивата от Англия във Франция и обратно. Често му се случвало да се приземява, воден единствено от светлината на джобните фенерчета на партизаните. Беше истински троши-глава и шегаджия. Веднъж, без да ме предупреди, обърна самолета отвесно, така че за малко да се подмокря от шубе. И всичко това за да стресне една дебела лелка, която в този момент спокойно се облекчаваше в градината си, вирнала тлъстия си гол задник към небето.

Толкова се влюбих в този самолет и в нашите въздушни изпълнения, че щом ни се свършиха парите за бензин, родих великата идея да заработим като амбулантни търговци.

Това доведе до единствения случай в живота ми, когато хладнокръвно измамих доверието на друг човек в мен. Нещастникът се казваше Кориа и притежаваше магазин за мъжка и дамска конфекция. Двамата с брат му бяха съдружници. Среден на ръст евреин, кестеняв, с интелигентен вид, при това говореше чудесно френски. Грижеше се добре за търговията си и магазинът му процъфтяваше. В отдела за женско облекло продаваше само най-модни артикули — рокли и прочее, всичките внесени от Париж. Така че имах избор. Успях да го убедя да ми даде на доверие стока, която ще продаваме из страната, и така отнесох рокли, ризи и панталони за доста солидна сума пари.

Вдигахме се със самолета накъдето ни скимне и се връщахме, когато си поискаме. Продажбите вървяха добре, но печалбите в никакъв случай не стигаха да си покрием разходите и делът на Кориа лека-полека се втечни на бензин. За него не остана и стотинка.