Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Най-добрите ни клиентки бяха проститутките и ние, разбира се, редовно ги посещавахме. Ярки шемизети, модни панталони, поли на цветя, копринени шалчета — всичко това, разстлано върху масата в трапезарията на бордея, се превръщаше в неустоимо изкушение за тях. Аз бързах да налея масло в огъня:

— Следете внимателно мисълта ми, госпожи! За вас това не е излишен лукс. Купувайки тези дрехи, вие бихте направили, ако смея така да се изразя, добро капиталовложение. Колкото по-привлекателно изглеждате, толкова по-лесно клиентите ще захапват въдицата. А на онези от вас, които мислят само как да спестяват, ще кажа, че да не си купуваш нищо, е твърде глупава форма на пестеливост. Защо? Защото по-нагиздените веднага се превръщат в непобедими конкурентки.

Нашата дейност хич не се нравеше на собствениците на публичните домове. Неприятно им беше да гледат как толкова пари изтичат към чужди джобове. Още повече някои от тях също се бяха сетили да продават — и то на кредит — „работно облекло“ на момичетата. Като ни гледаха, на сводниците им идеше да ни хвърлят във въздуха.

Често отскачахме до Пуерто ла Круз, защото в съседство имаше много хубаво летище. Собственик на най-шикозния бордей, в който при това живееха шейсетина жени, беше един непоносим, надут и нагъл педераст. Беше панамец, а жена му — симпатична и мила венецуелка. От нея обаче нищо не зависеше. Мръсникът не ни позволяваше дори да отворим куфарите, за да им хвърлят мацките по някое око, камо ли да разстелем нещата върху масата.

Веднъж този тип си позволи да отиде твърде далеч. Пред очите ни изрита на улицата едно момиче само защото си купи шалчето, което носех на врата си. Страстите около този случай се поразгорещиха и накрая се появи полицай, който ни посъветва да не стъпваме повече тук.

— Добре бе, педераст мръсен — му каза Карот. — Няма да се върнем по земя, но ще се върнем по въздуха. На това не можеш да ни попречиш.

Разбрах какво иска да каже със заканата си чак на следващия ден, когато се отлепихме от пистата и чух гласа на Карот по вътрешния телефон: „Ще идем да поздравим панамеца. Ти само не се бой и се дръж здраво!“

— Чакай бе, какво ще правиш?

Той обаче не ми отговори, а щом стигнахме над покрива на бордея, набра леко височина, след което пикира почти отвесно, промуши се под кабелите за високо напрежение, които минаваха съвсем близко до къщата, и обърса сламения покрив. Зле прикрепената слама се разлетя на всички посоки и откри чудна гледка към стаите на горния етаж, леглата и техните обитатели. Последва лупинг на дясното крило, отново набрахме височина и пак минахме над бордея, за да се насладим на гледката. Никога не съм виждал нищо по-комично и необикновено от всички тези полуголи жени и техните клиенти, които лудееха от гняв в непокритите си кутийки и размахваха юмруци към авиаторите, дръзнали да нарушат съня или любовната им игра. Двамата с Карот се смяхме, докато останахме без дъх.

Повече не стъпихме в този град, където ни очакваха бесният собственик и сърдитите жени. След време срещнах една от пострадалите, която прояви чувство за хумор и сподели нашето веселие относно случката. Тя ни разказа, че изпълнението предизвикало големи вълнения и в резултат разяреният панамец настоял да поправи покрива съвсем сам, за да е спокоен.

Двамата с Карот обичахме природата и често се качвахме на самолета само за да търсим нови екзотични кътчета. Така открихме насред морето, на около двеста километра далеч от брега, едно наистина божествено място — Лос Рокес. Това беше огърлица от над триста и шейсет мънички островчета, които, гушейки се едно до друго, ограждаха огромно езеро насред самия океан. Езерото изглеждаше спокойно, защото островчетата играеха ролята на дига. Водата му бе бледозелена — толкова чиста и прозрачна, че от двайсет — двайсет и пет метра височина можехме да различим дъното. За жалост по това време там нямаше изградена писта за кацане. Затова прелитахме десетина пъти надлъж и нашир над това чудо на природата и после отскачахме до един друг остров, разположен петдесетина километра на запад — Лас Авес.

Карот наистина беше необикновен пилот. Виждал съм го да се приземява върху наклонен плаж, бръснейки с едното крило пясъка, а с другото водата.

Isla de Aves ще рече Островът на птиците. Там кацаха хиляди и хиляди птици. Перушината на малките беше чисто бяла, но с времето посивяваше. Наричаха ги bobos, защото бяха глупавички и твърде доверчиви. Не мога да ви опиша колко чудесно беше да се разхождаме съвсем сами и голи, както майка ни е родила, по този плосък като палачинка остров. Птичките свободно подскачаха около нас и кацаха по раменете ни, защото никога преди това не бяха виждали хора. По цели часове се излежавахме на тясната пясъчна ивица, опасваща острова, и се радвахме на слънцето. Играехме си с птиците, оставяхме ги да се гушат в дланите ни, а някои от по-любопитните кълвяха косите ни с мъничките си човчици. Къпехме се в морето, изсъхвахме на слънцето и щом огладнеехме, събирахме припичащите се на брега лангусти и ги изпичахме на скара. Единственият ни проблем беше да намерим достатъчно сухи листа и съчки, за да накладем огъня, защото растителността на острова не беше богата. Седяхме на този девствен плаж, гледахме морето, небето и птиците, похапвахме от сочното месо, полято с дъхавото бяло винце, от което винаги носехме по няколко бутилки на борда, и се чувствахме в рая. Не беше необходимо да говорим, просто се усещахме като едно цяло.