Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Ако искаш, Папи, ела с нас — заключи Леон.

— Нямам нито паспорт, нито спестявания.

— С паспорта ще се заемем ние, нали, Педро?

— Смятай, че вече го имаш — отвърна онзи, — с чуждо име. Така официално няма нито да си излизал, нито да си се връщал във Венецуела.

— Колко горе-долу ще са разходите?

— Около хиляда долара, защото дотам ни чака дълъг път. Имаш ли толкова?

— Да.

— В такъв случай, като имаме предвид положението ти, не ти остава голяма възможност за колебание.

И като последица от тази среща две седмици след въпросния разговор и един ден след успешния удар аз се озовах в околностите на една латиноамериканска столица, където се мотаех с взета под наем кола и търсех място да заровя своята си част от плячката, скрита в тенекиена кутия за бисквити.

Операцията беше детайлно изпипана и мина леко. Проникнахме в заложната къща през магазина за вратовръзки до нея. Леон и Педро бяха ходили да купуват там вратовръзки няколко пъти й бяха огледали ключалката, както и стената, която трябваше да пробием. В заложната къща нямаше каси, само метални шкафове. Вмъкнахме се в събота в десет вечерта и излязохме в неделя към единайсет вечерта.

Всичко мина като по мед и масло. И така, реших да заровя кутията си в подножието на огромно дърво, двайсетина километра извън града. Бях сигурен, че ще мога после лесно да го открия — издълбах на кората му знак с ножа си, но и без това то се открояваше: беше първото дърво след един мост, почти на ръба на пътя. Гората започваше от него. На връщане хвърлих лопатата си десетина километра по-надолу.

Вечерта тримата се събрахме в скъп ресторант. Пристигнахме поотделно и се направихме, че се срещаме случайно на бара и после решаваме да вечеряме заедно. Всеки вече беше покрил някъде плячката си. Леон я беше оставил при близък приятел, Педро — като мен — в гората.

— Виж сега — обясни ми Леон. — По-удобно е, когато всеки си вземе частта веднага. Така ти не знаеш какво са направили другите със своите пари. Тук, в Латинска Америка, много често се налага да проявяваме подобна предпазливост, защото ченгетата не си играят, когато пипнат някого. Ако той проговори в резултат на изтезанията, ще може да издаде само себе си. Впрочем ти доволен ли си от подялбата?

— Напълно съм убеден, че правилно преценихме стойността на всяко бижу. Доволен съм, нямам какво да кажа.

Значи всичко мина добре и всички бяхме доволни.

— Горе ръцете!

— Ама какво става? — възкликна Леон. — Вие луди ли сте?

И това беше единствената ни реакция, защото преди някой друг да си отвори устата, тримата бяхме притиснати до земята, овързани, оковани и изпратени в Централното управление на ченгетата. Дори не успяхме да си довършим скаридите.

Тукашните приятелчета хич не се помайваха. Танцуваха ни по муцуните цяла нощ. Най-малко осем часа.

Първи въпрос:

— Обичате ли вратовръзки?

— Мамка ти!

И така нататък. В пет сутринта и тримата приличахме на пакети мляно месо. Побесняха, че не могат да измъкнат нищо от нас и ги чухме да изсъскват: „Добре, тъй като сте се запотили и явно ви е топличко, ние ще ви охладим.“ Закрепиха ни на крака, качиха ни в една затворническа кола и четвърт час по-късно ни стовариха пред някакво огромно здание. Ченгетата влязоха вътре и след малко оттам се заизнизваха работници. Явно ченгетата ги бяха изгонили навън. Сега дойде и нашият ред да влезем. За да вървим, се налагаше да ни подкрепят по двама души. Почти ни влачеха.

Огромен коридор, стоманени врати отляво и отдясно. Над всяка врата стоеше нещо като часовник само с една стрелка. Термометри. Малко по малко с ужас започнах да осъзнавам, че се намираме в кланицата, в коридора на помещенията за замразяване на месо.

Най-после спряхме на едно място, където имаше няколко маси.

— Е? — запита шефът на ченгетата. — Оставям ви да размислите за последен път. Тук се намират камерите за замразяване на месо. Разбирате ли какво значи това? За последен път ви питам къде оставихте бижутата и всичко останало?

— Не сме виждали нито бижута, нито вратовръзки — отговори Леон.

— Добре, господин адвокат. Тогава ти ще бъдеш първи.

Ченгетата разтвориха вратите на една камера. Отвътре като дим изплуваха кълба ледена мъгла. Свалиха на Леон обувките и чорапите и с един удар го запратиха вътре.

— Затваряй бързо, че иначе и ние ще измръзнем!

Потреперих от ужас, виждайки как вратата се затваря зад Леон.

— Ти си наред, чилиецо. Ще пропееш ли, или не?