Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— А сега вижте добре, hombres!

Изпод една от масите изтеглиха нещо като вкочанен пакет и го изправиха пред нас. Беше замразено тяло. Очите му се взираха широко отворени като на питащо дете. Отвратителна, ужасяваща гледка. Дългия Леон! Бяха го замразили жив!

— Вижте добре, hombres! — повтори началникът. — Вашият съучастник отказа да говори и ние бяхме принудени да стигнем до края. Ако упорствате като него, с вас ще се случи същото. Получих заповед да действам безмилостно, защото случаят е особено сериозен. Заложната къща е държавна и хората в града говорят, че в обира са забъркани правителствени чиновници. Така че или ще говорите, или след половин час ще изглеждате като приятеля си.

Още не се бях съвзел напълно, и гледката до такава степен ме потресе, че в продължение на три дълги секунди ми се искаше да проговоря. Само едно ми попречи да извърша тази подлост — не знаех къде се намират дяловете на останалите. Ченгетата никога нямаше да ми повярват и аз пак щях да съм в опасност. В този миг с огромна изненада чух Педро да произнася с напълно спокоен глас:

— Хайде стига! Да не си въобразяваш, че ще ни изплашиш? Това със сигурност е нещастен случай. Не си искал да го замразиш, обаче си объркал играта. Няма да се опиташ да го направиш и с нас. Един може и да ти се размине, но трима чужденци, превърнати в ледени блокове, е малко множко. Ще се озориш, докато дадеш необходимите обяснения на две посолства. Един както и да е, но трима е вече прекалено.

Не можех да не се възхитя на желязното му хладнокръвие. Ченгето го изгледа внимателно и най-накрая каза:

— Ти със сигурност си престъпник, но трябва да призная, че си много смел.

После се обърна към останалите и нареди:

— Намерете им ризи и ги изпратете в затвора. Съдията да им бере грижата. Няма смисъл да си хабим силите с тези зверове. Само ще загубим време.

След което се завъртя и си тръгна.

Месец по-късно бях освободен. Продавачът на вратовръзки потвърди, че никога не съм стъпвал в магазина му. Барманите от ресторанта заявиха, че съм седял и съм си пиел уискито сам и че когато другите се появили, тримата сме демонстрирали голяма изненада от срещата си. Въпреки всичко ми бе заповядано да напусна страната в рамките на пет дни. Явно властите се бояха, че, бидейки сънародник на Леон (той също имаше италиански паспорт), мога да разкажа в консулството за случилото се.

По време на следствието ни направиха очна ставка с някакъв неизвестен за мен тип, когото Педро обаче познаваше. Оказа се, че това е онзи служител от заложната къща, който снасяше на момчетата вътрешна информация. Вечерта след подялбата кучият син подарил великолепен старинен пръстен на някаква курва. Ченгетата веднага били известени и набързо го накарали да проговори. Затова Дългия Леон и Педро бяха толкова лесно идентифицирани. Педро не успя да се измъкне сух от цялата работа.

Качих се на самолета с петстотин долара в джоба. Не отидох да си прибера моя дял, защото ми се стори твърде опасно. Реших да се върна за съкровището си след една година. Опитах се да осмисля резултата от ужасния кошмар, който току-що бях изживял. Вестниците оцениха щетите от кражбата на двеста хиляди долара. Дори да ставаше дума за двойно по-малко, излизаше, ме в тенекиената си кутия съм скътал бижута на стойност трийсет хиляди. Но в една заложна къща всеки предмет получава два пъти по-ниска цена. Ако успеех да продам стоката на прекупвачи, щях да сложа в джоба си шейсет хиляди! Тази сума щеше да ми стигне да изпълня отмъщението си, при условие че не теглех от нея, за да покривам всекидневните си нужди. Парите от удара трябваше да останат непокътнати, защото бяха посветени на целта на живота ми. Под никакъв претекст не биваше да ги използвам за друго.

Въпреки трагичния край на Леон от моя гледна точка операцията завърши с победа. Освен ако не се наложеше да измъквам Чилиеца, но той вероятно нямаше да иска това от мен. След няколко месеца можеше да изпрати някой сигурен приятел да изрови плячката му и с парите да плати на адвокатите си или да си подготви бягство от затвора. В крайна сметка такава беше и предварителната ни уговорка: всеки си получава дела и оттам нататък не се чувства обвързан със съдбата на останалите. Аз самият не одобрявах този тип отношения, но явно в Латинска Америка хората действаха така. Щом свърши операцията, всеки се грижи за себе си, а Господ за всички.

Господ за всички… Ако дължа на него спасението си, значи е постъпил с мен повече от щедро — бил е направо великодушен. И все пак знаех, че е невъзможно именно божията воля да се превърне в оръдие на отмъщението ми. Господ не искаше да си отмъщавам, бях убеден в това. Спомних си каторгата в Елдорадо и деня преди окончателното ми освобождаване. Тогава исках да поблагодаря на католическия бог. Развълнуван го запитах: „Какво да сторя, за да ти докажа, ме съм искрено признателен за добрините ти?“ И в този миг чух глас да казва: