Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Всеки от тях вадеше от джобовете си готови списъци на хора за убиване, осъждане, арестуване и въпреки объркването си не можех да не се посмея на тази гледка: група нещастници, седнали в долнопробно кафене или хотелско фоайе, критикуват целия свят и накрая стигат до извода, че те единствени са в състояние да го ръководят. Но в същото време изпитвах страх, защото предусещах опасността, която новодошлите носеха със себе си — бацила на идейните страсти, превърнали стария континент в минно поле.

Междувременно настъпи 1947 г. Запознах се с един бивш каторжник, Пиер-Рьоне Дьолофър, за който не съществуваше друг бог освен генерал Ангарита Медина, бивш президент на Венецуела, свален от власт при последния държавен преврат от 1945 г. Тоя Дърлофър си заслужаваше да го познава човек. Беше истински бунтар, страстен и щедър. И вложи цялата си страст в това да ме убеди, че взелите властта превратаджии не струват дори колкото пръстта под краката на Медина. Искрено казано, не успя да ме убеди, но тъй като се намирах в затруднено положение, реших да не му противореча.

Запозна ме с една изключителна личност — финансист на име Алехандро, който ми намери работа. Алехандро произхождаше от известно венецуелско семейство и беше благороден, щедър, фин, образован, духовен човек. При това притежаваше изключителна смелост. Имаше само един недостатък — завистлив, глупав и неспособен брат. Напоследък отново ми се случи да чуя това-онова за него и се убедих, че за двайсет и пет години не се е променил ни най-малко. Дьолофър ме представи без увъртания:

— Приятелят ми Папийон, избягал от френската каторга. Папийон, запознай се с човека, за когото съм ти говорил.

Алехандро веднага ме хареса и с непосредствеността на истински благородник ме запита дали се нуждая от пари.

— Не, господин Алехандро, нуждая се от работа.

Предпочитах да видя първо как ще се развият събитията — човек не бива веднага да поставя въпроса за парите. Освен това точно в този момент джобовете ми не бяха съвсем празни.

— Елате утре в девет часа.

На следващия ден той ме заведе в един гараж — „При френския венецуелец“, и там ме представи на съдружниците си. Оказаха се трима жизнерадостни младежи, готови във всеки миг да отпуснат юздите и да се понесат нанякъде без задръжки, без спирачки. Двама от тях бяха женени. Единият за Симон — двадесет и пет годишна прекрасна парижанка, а другият — за Деде, двайсетгодишна синеока бретонка, изящна като виолетка и майка на едно малко момченце — Крикри.

Бяха красиви, открити, без задни мисли. Приеха ме с разтворени обятия, сякаш ме познаваха от години. Веднага ми помогнаха да си подредя легло в дъното на огромния гараж. Само едно перде го отделяше от останалото помещение — добре поне, че беше близо до душовете. Няма да ви излъжа, ако кажа, че за първи път от седемнайсет години насам се почувствах като че имам семейство. Цялата тази младежка компания ме обичаше, тачеше, уважаваше. Макар да бях с няколко години по-възрастен, изпитвах същата любов към живота, същото удоволствие от препускането над граници и закони.

Нямах желание да задавам въпроси. И все пак твърде бързо разбрах, че нито един от тях не е истински механик. Имаха съвсем повърхностни, да не речем бегли познания за това що е мотор, особено ако ставаше дума за мотора на американските коли, които бяха основните или по-точно единствените им клиенти. Едното от момчетата се представяше за стругар и това оправдаваше наличието на струг в гаража. Съвсем скоро научих, че всъщност стругът се използва за обработката на газови бутилки, към които се закрепват детонатори и бикфордови фитили.

В очите на повечето новопристигнали французи гаражът „При френския венецуелец“ беше място, където криво-ляво пооправяха колите им. За венецуелския финансист обаче това бе мястото, където се подготвяха бомби за бъдещия държавен преврат. Подобно положение съвсем не ми допадаше.

— По дяволите! За кого и срещу кого сте вие в тази история? Обяснете ми.

Седнахме една вечер с тримата французи под светлината на лампата, изпратихме жените и децата да спят и си поговорихме сериозно.

— На нас не ни е работа да знаем за кого и срещу кого. Правим бомбите, които Алехандро иска от нас, и баста!

— Баста може би за вас. Но аз имам нужда да съм наясно.

— Защо ти е? Печелиш повече от добре, пък се и забавляваме. Нали така?

— За забавление, забавляваме си, но аз не съм като вас. Тази страна ми е дала убежище. Тук ми се довериха и ми върнаха свободата.