Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Откажи се от мъстта си.

А аз отвърнах не, само не това. Невъзможно беше да ме е закриляла божията ръка. Невъзможно. Просто късметът ми бе проработил. Шибаният ми късмет. Господ Бог няма нищо общо с този лайнян свят.

И все пак резултатът беше налице — заровен в основите на стогодишно дърво. Мисълта, че вече имам средства да осъществя плана, който зрееше в душата ми от тринайсет години насам, свали огромен товар от плещите ми.

Сега трябваше само да вярвам, че войната е пощадила онези педерасти — палачите ми. В Очакване на великия час можех просто да живея спокойно и кротко да си работя до деня, когато щях да ида да прибера съкровището си.

Самолетът летеше много нависоко в бляскавото небе, а под него се разстилаха снежнобелите облаци. Всичко тук излъчваше чистота и аз си помислих за нашите — за майка ми, баща ми, семейството, обляното в светлина детство. Долу под белите облаци се стелеха мръсните кълбета и сивият дъжд, които нашият свят заслужаваше заради властващите в него жажда за власт, за надмощие. Заради жаждата на бездушните същества, които си въобразяваха, че могат да унищожат един човек, стига с това да постигнат жалките си цели.

И ето ме отново в Каракас. С огромно удоволствие се потопих отново в този огромен и изпълнен с живот град.

Вече бяха изминали двайсет месеца от освобождаването ми, а аз все още не успявах да намеря мястото си в обществото. Лесно е да се каже: „Трябва просто да се хванеш на работа.“ Но приемлива работа не се предлагаше под път и над път, да не говорим, че много врати се затваряха под носа ми, защото не владеех испански достатъчно добре. Купих си учебник по граматика и се затворих в стаята си с решението да прекарам над него толкова часове, колкото ще са ми необходими, за да науча езика както трябва. Само че всичко това бързо ме изнерви. Все не успявах да уловя тънкостите и накрая запратих учебника по стената и отново поех по стария си маршрут из уличките и кафенетата, дирейки някой познат, който да ми предложи нещичко.

Междувременно към Латинска Америка се стичаха все повече французи, отвратени от войните и политическите сътресения в Европа. Едни от тях бягаха от непостоянното и произволно правосъдие, чиито везни се накланяха в зависимост от моментните политически настроения. Други търсеха спокойствието, райското кътче, където ще дишат на воля, без някой да дебне ритъма на сърцето им или посоката на настроенията им.

Срещах французи, които по нищо не приличаха на татко Шариер, нито на който и да било от старите ми познати. Понякога се включвах в подобни компании, но те ме объркваха със своите възгледи, несравнимо по-различни и непонятни от онова, с което бях привикнал в младостта си. Не ги разбирах. Често ми се случваше да казвам:

— Смятам, че трябва да забравите миналото или поне да не говорите повече за него. Хитлер, нацистите, евреите, червените, белите, Дьо Гол, левицата и какво още друго се опитвате да изкорените или да посадите в сърцата си? Възможно ли е дори след края на войната сред вас все още да се намират защитници на нацизма, на германското или на френското гестапо? Ще ви кажа направо: когато заговорите за евреите, имам чувството, че една раса е решила да излее цялата си омраза срещу друга раса.

Живеете във Венецуела, сред народа на Венецуела, но не сте в състояние да приемете тукашните схващания. Тук няма нито расова, нито религиозна дискриминация. Най-бедните, които живеят при почти нечовешки условия, би трябвало според вашата логика да носят бацила на класовата омраза срещу богатите. Но този бацил тук просто не съществува. Дори не сте способни да заживеете нормално заради самия живот. Нима животът се състои единствено от класови и идеологически борби?

Мълчете, моля ви! Не си мислете, че като идвате от Европа, значи сте по-висша раса. Истина е, че имате, общо взето, по-високо образование от повечето местни хора. И какво от това? В крайна сметка се оказвате по-глупави. За вас образованието не означава интелигентност, щедрост, доброта, разбирателство, а само назубрени познания. Щом като душите ви са останали сухи, егоистични, отмъстителни, изпълнени с омраза, познанията ви не струват нищо. Да, Господ е създал слънцето, морето, огромните степи, джунглата, но можете ли да кажете за кого по-точно ги е предназначил? Мигар за вас? Нима се считате за представители на избрана раса, която ще ръководи света? Когато ви гледам и слушам, аз като едно просто момче си мисля, че ако ви оставят на вас, ще залеете света само с войни и революции. Защото хората от вашия тип могат да живеят в спокойствие само при едно условие — ако всички са съгласни с тях.