Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— …

— Защо питам ли? А, да, за малко да забравя — лимузината на швейцарския посланик се подпали. В момента от нея е останала само купчинка пепел.

Сами се сещате, че само пет минути по-късно Висенте дотича, размахвайки ръце към небето. Беше бесен, защото гаражът наистина нямаше застраховка. Нужни бяха три добре напълнени чаши с уиски и цялото въздействие на разголените Симонини крака, за да го поуспокоим. Хладнокръвният Алехандро дойде чак на следващия ден. Държа се много мило и ни каза: „Само безделниците никога не грешат. Да не говорим повече за случилото се, ние с посланика се разбрахме.“

Посланикът получи нова кола и повече не го видяхме.

От време на време, докато течеше този веселяшки живот, се сещах за малкото си съкровище, скрито в корените на едно дърво в една страна, където хората се славеха с умението си да замразяват месо. Не забравях, че трябва да спестявам за двупосочен билет до там. Мисълта, че разполагам с достатъчно средства — или почти достатъчно, — за да изпълня отмъщението си, напълно ме промени. Станах безгрижен, спечелването на много пари вече не ме вълнуваше и затова се отдадох на безкрайни забавления заедно с тримата други мускетари. Така през един неделен следобед в три часа посред бял ден четиримата се озовахме по долни гащи насред шадраванчето на площада. Поне в този случай Висенте се държа на висота и помогна на братовите си съдружници да излязат от ареста, където бяха задържани за действия, противоречащи на общоприетия морал.

Изминаха няколко месеца и аз вече можех да се върна, за да потърся съкровището си без никакъв риск. Хайде сбогом, приятели, благодаря ви за добрината! И ето ме на път към летището.

Пристигнах в града в шест сутринта и в девет вече обикалях местността с взета под наем кола. Ето го мостчето… Господи, какво се е случило! Полудявам ли, или виждам миражи? Преминах моста, но дървото го няма. И не само мойто, изчезнали са сума ти дървета. Самият мост е променен, пътят е къде-къде по-широк. Ако се ориентирам по моста, бих могъл само приблизително да определя мястото на дървото и съкровището. Не мога да повярвам, не мога дори да си поема дъх. Вече не притежавам нищо!

В тоя миг почувствах как ме обзема луда ярост. Започнах да ритам по асфалта, като че ли той можеше да почувства болка. Заслепен от невероятния гняв, започнах да търся наоколо нещо, което да разруша, но пред очите ми се изпречиха само белите линии по шосето и затова се нахвърлих върху тях, сякаш тънките люспи боя, които се разхвърчаха от ритниците ми, биха могли да причинят катастрофа.

Върнах се при моста и пресметнах, че за да разширят пътя, сигурно са копали на около четири метра дълбочина. Моето съкровище беше заровено само на метър — не е останало за дълго скрито, горкото!

Опрях се на перилата и дълго гледах как водата тече. Лека-полека започнах да се успокоявам, но мислите продължаваха да се блъскат из главата ми. Винаги ли ще се провалям така? Дали не е по-добре да се откажа от бурния си живот? Какво да правя оттук нататък? Краката ми се подгъваха. И все пак успях да се взема в ръце и да си кажа: „А помниш ли колко пъти се провали, преди да извършиш успешното си бягство? Седем-осем пъти, нали? И в живота е същото. Залагаш ва банк и веднъж губиш, друг път печелиш. Такъв е животът, ако наистина го обичаш!“

Не останах дълго в тази страна, която имаше навика да преустройва толкова често пътищата си. Мисълта, че един цивилизован народ — защото тая пустош отгоре на всичко се броеше за цивилизована — не умее поне малко да уважава столетните си дървета, ме изпълваше с отвращение към човешкия род. И защо, продължавам да се питам, им беше притрябвало да разширяват едно достатъчно широко шосе?

В самолета за Каракас се присмивах мислено на хората, които си въобразяват, че са господари на живота си, които си казват, че могат да подредят бъдещето си, да предвидят какво ще им се случи една-две години по-късно. Глупости, Папи! Най-умният, най-пресметливият, най-гениалният организатор на собствената си съдба винаги ще си остане играчка пред неизвестностите на, съдбата. Само настоящето е ясно, всичко останало е една голяма въпросителна, която наричаме шанс, лош късмет, съдба или тайнствената и неразгадаема Божия воля.

Единственото, което има значение в живота, е да не се признаваш за победен и след всеки провал да започваш отначало. Точно това и смятах да направя.

Преди да замина, бях се сбогувал тържествено с приятелите си. Намеренията ми бяха да прибера съкровището и да се скрия за известно време в някоя трета страна, където да продам бижутата и да замина за Испания. Оттам вече щеше да ми е лесно да направя посещение на прокурора и ченгетата. Така че представете си каква олелия се вдигна, когато мускетарите ме видяха да прекрачвам прага на гаража им. В моя чест беше устроена вечеря с празнична торта, а Андрея беше сложила цветя на масата. Вдигнахме чаши за събралия се отново отбор и животът си продължи по стария начин. Но аз вече не бях толкова безгрижен.