Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Усещах, че Алехандро и Дьолофър кроят за мен някакъв план, но все още предпочитат да мълчат. Сигурно беше нещо свързано с държавния преврат, въпреки че им бях казал какво е мнението ми по този въпрос. Често ме канеха на вечеря или просто на чашка у Дьолофър. Изтънчени угощения без свидетели. Дьолофър сам приготвяше ястията, а Виктор — неговият верен шофьор, обслужваше масата. Говорехме за хиляди неща и накрая се връщахме към същия лайтмотив — генерал Медина, най-либералния от всички венецуелски президенти. Нито един политически затворник не е имало по негово време; никой не е бил преследван заради идеите си; мир — и добросъседство със съседните страни и дружба с всички държави и режими (дори установил дипломатически отношения със Съветския съюз); бил добър, бил благороден, и народът толкова се прехласвал по него заради простотата му, че веднъж по време на празника в Параисо тълпата ги вдигнала него и жена му и ги носила триумфално по улиците, сякаш са прочути тореадори.

Алехандро и Дьолофър ми говореха отново и отново за този прекрасен Медина, който се разхождал из Каракас само с един бодигард и ходел на кино като обикновен гражданин, и почти ме убедиха, че дълг на всеки сърцат мъж е да направи каквото му е по силите, за да го върне на власт. Несправедливостите и отмъстителността на чиновниците от сегашното правителство ми бяха описани с най-черните краски. За да ме накара съвсем да обикна този изключителен президент, Дьолофър ми разказа, че освен всичките си останали качества Медина бил първокласен гуляйджия и се отнасял към него като към приятел, знаейки много добре, че е избягал каторжник. Аз от своя страна помнех, че по време на последната революция Дьолофър беше изгубил цялото си имущество. Някакви мистериозни „отмъстители“ му бяха секвестирали чудния ресторант-кабаре, където се отбивали Медина и цялото висше общество на Каракас.

Накрая, почти убеден — по-късно разбрах каква грешка е това, — започнах да обмислям възможността да се включа в преврата. Колебанията ми окончателно рухнаха (трябва да си призная и това, ако искам да бъда откровен), когато ми обещаха в замяна да получа тлъста сума, напълно достатъчна за покриването на разходите по отмъщението ми.

И така една нощ се събрахме в дома на Дьолофър, готови за действие. Аз бях дегизиран като капитан, а той — като полковник. Нещата потръгнаха зле от самото начало. За да се разпознават помежду си, цивилните съзаклятници щяха да носят на ръката си зелена лента, а за парола си бяха избрали думата Aragua. В два часа след полунощ трябваше всички да се явим на уреченото място, готови за действие. А в единайсет вечерта на площада пред дома на Дьолофър се появиха четирима пияни до козирката веселяци, накачулени върху единствения файтон в Каракас. Пееха с пълно гърло и отгоре на всичко си акомпанираха с китара. Спряха пред къщата и когато чух думите на песента им, се смразих от ужас — идиотите редяха съвсем явни намеци за предстоящия преврат. Единият от тях направо изкрещя към Дьолофър:

— Пиер! Тази нощ най-после ще настъпи краят на кошмара! Кураж и достойнство, амиго! Трябва да върнем на власт татко Медина!

Кретени с кретени! Повече от това не можеха да направят. Сега вече беше достатъчно някой доносник да свирне на ченгетата и оттук нататък им бяхме в кърпа вързани. Побеснях от гняв и имаше защо — в колата държахме три бомби. Двете в багажника и третата на задната седалка, покрита с одеяло.

— Абе страхотни са ти съзаклятниците! Ако всички останали са като тях, няма що да се мотаем, ами направо да вървим към затвора!

Дьолофър в това време се превиваше от смях, спокоен като че ще ходи на бал. Страшно беше щастлив от униформата си на полковник и само се въртеше пред огледалото.

— Хич да не ти пука, Папи. Да не би да сме тръгнали да причиняваме някому зло? Както знаеш, трите бомбончета в колата съдържат само барут. Просто ще вдигнем малко шум — това е всичко.

— И за какво ще послужи този шум?

— Ще даде сигнал на конспираторите, които са разпръснати из целия град. Нищо повече. Нали виждаш — не сме тръгнали да причиняваме някому зло. Просто искаме да ги накараме да си идат — това е всичко.

Хубаво. Искам или не искам, вече съм се хванал на хорото, така че толкова по-зле за мен. Няма какво да треперя или тепърва да съжалявам, ще седя и ще си чакам реда.

Отказах чашата с порто, която Дьолофър ми предложи. Той само порто пиеше — по две бутилки на ден най-малко. Сега гаврътна няколко чашки. Тримата мускетари пристигнаха с камион, пригоден като багер. С него щяха да вдигнат две каси — на една самолетна компания и на затвора Модело, чийто директор (или началникът на гарнизона, не си спомням вече) беше съзаклятник. Аз трябваше да получа половината от съдържанието на касите и затова настоях да присъствам на акцията в затвора. Щеше да е нещо като отмъщение към всички затвори на света. Много държах на тази част от събитието.