Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Трето. Тунелът под банката. Случаят е по-различен. От онзи удар наистина нямаше печалба. И все пак три месеца живя на пълна скорост двайсет и четири часа в денонощието. Всеки нов час ти носеше нови вълнения. Дори само това да беше, пак няма от какво да се оплакваш. Даваш ли си сметка, че в продължение на три месеца дори в сънищата си се виждаше милионер и дори не се съмняваше, че всички тези долари ще бъдат твои! Струва си да поживееш така, нали? Разбира се, ако имаше малко повече късмет, можеше да пипнеш богатството, но пък, от друга страна, съдбата не се показа съвсем неблагосклонна. Ами ако тунелът се беше срутил върху главата ти? Щеше да умреш от задушаване като плъх или като къртица в дупката си.

— Четвърто. Заложната къща и замразителите. Тук няма на кого да се сърдя, освен на строителите на пътища и мостове. Да опустеят дано!

— Пето. Заговорът. Искрено казано, ти така и не прие цялата работа присърце. Политическите скандали, бомбите, които могат да убият случайни минувачи, не са по твоята част. Нави се заради двамата симпатяги и заради мангизите. Но до последния момент не мислеше, че е редно да сваляш с преврат правителството, което те освободи. Все пак спечели четири щури месеца с мускетарите, жените им и детето и никога няма да забравиш онези щастливи дни на втората си младост!

Да не говорим за всичко останало — самолета на Карот и така нататък.

Какво е заключението? В продължение на тринайсет години бях несправедливо затворен, откраднаха ми почти цялата младост и дори докато спя, докато се храня, пия или се забавлявам, не бива да забравям, че един ден ще си отмъстя. Това е.

Накратко — свободен си от две години насам. За тези две години изживя хиляди неща, изкара невероятни приключения, едва смогваше да се съвземеш от един удар, за да се включиш в друг. Нещо повече — нямаше нужда да търсиш авантюрите, те сами те намираха. Беше обичан както малко мъже са били обичани, опозна хора от различни класи, които те дариха с приятелството си и с които рамо до рамо рискува живота си. И продължаваш да се оплакваш след всичко това? Много си се разглезил. Ако целият ти проблем е в бедността, няма страшно — тази болест се лекува лесно.

Кажи слава тебе, Господи, Папи. Слава на приключението, слава на риска, благодарение на който живеем наситено всеки ден и всяка минута! От него ти можа да пиеш на големи глътки, да заситиш душата си. А което е най-важно, продължаваш да си здрав!

Хайде, господа, да теглим чертата и да започваме наново. Приключвайте със залаганията! Rien ne va plus! Ва банк — и губиш; ва банк — и продължаваш… И пак, и пак… Важното е цялата ти душа да вибрира и да тръпне от надежда, че един ден ще чуеш: „Вашето число, господин Папийон! Събирайте, спечелихте!“

Слънцето почти потъна зад хоризонта. Пурпурна привечер — надежда. Истина е, аз съм преизпълнен с надежда и доверие в бъдещето. Вятърът захладня и освежен, щастлив, че се усещам толкова жив, бос в мокрия пясък и свободен, тръгнах към къщи, където нетърпеливо очакваха улова ми. Но всички тези цветове, всичките хиляди нюанси, получени от играта между сянката и светлината, които се гонеха по бялата пяна на вълните, преди да отплуват към безкрая, ме развълнуваха дълбоко. Припомняйки си преживените опасности, не можах да не се преклоня пред създателя на всичко това, пред Господ-Бог: „Добър вечер, велики приятелю, и лека нощ! Въпреки всички провали аз все пак ти благодаря, че ми подари този красив ден, изпълнен със слънце и свобода, и че накрая за десерт ми сервира този тропически залез!“

Благодарение на сигналите за подготовка на нов преврат полицията си имаше достатъчно друга работа, за да се занимава и с мен, но си помислих, че ако се поотдалеча от Каракас, ще й помогна да ме забрави още по-бързо. Сега-засега властите като че ли предпочитаха да зарежат следствието около проваления заговор, но човек никога не може да бъде сигурен.

Затова реших да се възползвам от случая, когато по време на едно инцидентно пътуване до Каракас стар приятел ме запозна с бивша парижка манекенка, търсеща помощник за току-що открития си хотел в Маракаибо. С радост приех да стана нейното „момче за всичко“. Наричаше се Лоранс — красиво и елегантно момиче, което дошло да представя модна колекция в Каракас и в крайна сметка останало във Венецуела. Хиляда километра разделяха полицейското управление на Каракас от това на Маракаибо — разстоянието чудесно ме устройваше.