Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Качих се на колата на един приятел и след четиринадесетчасово пътуване стигнах до така нареченото езеро Маракаибо — всъщност става дума за огромен вътрешен залив, разположен върху сто и петдесет на сто километра площ и свързан с морето чрез десет километров канал. Маракаибо се намира в северната част на канала откъм западния му бряг. Днес между двата бряга има мост, но на времето той не съществуваше и до Маракаибо се стигаше с ферибот.

Необикновеното езеро наистина беше изключително впечатляващо — спокойно, гладко, цялото осеяно с хиляди метални кулички. Приличаше на огромна безбрежна гора, чиито симетрично посадени дървета ти позволяваха да видиш хоризонта. Всъщност дърветата бяха петролни сонди и всяка от тях денонощно бълваше черното злато от земните недра.

Коли, пътници и търговци се накачулваха на ферибота, за да стигнат до Маракаибо. По време на краткото пътуване по вода аз се държах като хлапе и тичах от единия до другия борд на ферито, очарован, почти хипнотизиран от металните пилони. Господи, като си помисля, че на две хиляди километра оттук — в другия край на Венецуелска Гвиана, си разпръснал щедро диаманти и злато, желязо и никел, манган и боксит, уран и всичко останало, а тук си посял петрола — мотор на модерния свят, и при това си проявил такава щедрост, че хилядите помпи могат да го засмукват денонощно, без да се боят, че ще пресушат извора! Е, Венецуела, не можеш да се оплачеш от липсата на късмет!

Хотел „Нормандия“ се оказа голяма и красива вила, заобиколена от добре поддържана цъфнала градина. Красивата Лоранс ме посрещна с отворени обятия:

— Ето го моето царство, Анри! (Тя винаги ме наричаше само Анри.)

Хотелът работеше само от два месеца насам. Едва шестнайсет стаи, но за сметка на това изтънчено луксозни, с отделни бани, достойни за дворец. Тя сама се беше погрижила за всяка дреболия — от общите тоалетни до салона, терасата и столовата.

Захванах се за работа и трябва да ви кажа, че хич не се оказа лесно да угодиш на тази ненавършила четиридесет години французойка, която ставаше сутрин в шест и отиваше да надзирава, а понякога и сама да участва в приготвянето на закуската за клиентите. Тя по цял ден сновеше неуморно нагоре-надолу, грижеше се за всичко, държеше всичко под око и дори намираше време да подреже розите или да помете алеята пред входа. Беше се вкопчила в живота с нокти и зъби, беше преодоляла почти непреодолими пречки, за да задвижи малкия си бизнес, и сега изпитваше такова сляно доверие в предстоящия успех, че ентусиазмът й ме зарази и ме изпълни с енергия, бурна почти колкото нейната. Правех всичко възможно, за да й помогна да разреши купчините с проблеми. Проблеми най-често от финансово естество. За да превърне вилата в почти луксозен хотел, беше взимала пари назаем, докато накрая затъна до шията в дългове.

Вчера реших да направя нещо по собствена инициатива, без да я питам предварително, и успях да уредя невероятна сделка с една петролна компания.

— Добър вечер, Лоранс.

— Добър вечер. Късно е вече, Анри, стана осем часът. Не искам да ти правя забележки, но цял следобед не те видях.

— Бях на разходка.

— Това шега ли е?

— Ами да, аз винаги се шегувам с живота. Защото животът е доста забавен, не намираш ли?

— Невинаги. Точно сега се нуждая от моралната ти подкрепа — имам големи неприятности.

— Големи?

— Огромни. Налага се да изплатя инсталацията, но нямам пари, въпреки че бизнесът върви. Много съм задлъжняла.

— Дръж се да не паднеш, Лоранс! Ти вече никому нищо не дължиш.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Слушай сега. Тук ти ме взе на работа едва ли не като съдружник и аз дори забелязах, че много хора ме мислят за собственик на хотела.

— И какво от това?

— Такова, че един канадец от „Лумус и с-ие“ също помислил така и преди няколко дни ми предложи да сключим сделка. Днес отидох да се уговорим и идвам направо от офиса му.

— Казвай бързо! — извика Лоранс с блеснали очи.

— „Лумус и с-ие“ наемат хотела при пълен пансион за една година!

— Невъзможно!

— Напротив, кълна ти се.

Замаяна от вълнение, Лоранс ме разцелува по двете бузи и се просна на фотьойла с покосени крака.

— Разбира се, аз не можех да подпиша този великолепен договор от свое име и затова утре трябва ти да отидеш в компанията.

Благодарение на сделката Лоранс спечели истинско малко състояние с хотел „Нормандия“. Само предплатата за следващите три месеца беше достатъчна, за да покрие всичките си дългове. След като подписахме договора, тримата с представителя на „Лумус и с-ие“ пихме шампанско.