Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Втори плюс. Триседмичните разходки из неизследваната джунгла се заплащаха твърде добре. Щях да спечеля двойно повече от онова, което получавах зад печката. От моя гледна точка тази точка беше особено важна.

Трети плюс. Харесвах компанията на геолозите. Бяха сериозни момчета. Давах си сметка, че е късно тепърва да се образовам, но и нищо нямаше да изгубя, запознавайки се с учените глави.

Накратко, тръгнах с тях преизпълнен от ентусиазъм и доверие. Зарязах вкъщи готварската книга — имах нужда само да знам как се отварят консерви и как се пекат „pancakes“ — нещо като галети, и хляб. Това лесно го усвоих.

Новият ми приятел, началникът на експедицията, се наричаше Крише. Беше командирован в „Ричмънд“ от „Калифорния експлорейшън и с-ие“. Знаеше всичко за геологията и петрола. Що се отнася до останалото, помнеше, че е имало война, тъй като беше воювал, но не можеше да каже със сигурност дали Александър Велики е живял преди или след Наполеон. Не му и пукаше, защото и без познания по история се чувстваше великолепно, имаше чудесна жена, правеше успешно деца и даваше на компанията необходимите й сведения за находищата. Впрочем от време на време се усъмнявах дали наистина знае толкова малко. Но чувството за хумор на англичаните доста се различаваше от остроумието в родния ми Ардеш. Двамата се разбирахме добре.

Една такава експедиция продължава между двайсет и двайсет и пет дни. След това получаваш осем дни почивка. Групата се състоеше от един началник-експедиция, още двама геолози и десетина-дванайсет помощници, от които се искаше само сила и дисциплина. Те си опъваха палатките встрани и ядяха различна храна. Аз готвех на геолозите. Мъжете хич не бяха прости хора. Един от тях се оказа деец на лявата партия Accion Democratica. Той настояваше за стриктното спазване на синдикалните си права. Наричаше се Карлос. Разбирахме се добре помежду си, а мен ме натовариха да отбелязвам колко часа извънреден труд е положил всеки от тях.

Първата експедиция много ми хареса. Извличането на геологическа информация за петролните залежи е много любопитен процес. Задачата е да проследим реките колкото е възможно по-близо до изворите им високо в планината. Придвижваме се първо с камион, после с джип. Когато пътят стане непроходим за колите, поемаме нагоре по реката с лодки, а когато и лодките не могат повече да ни носят, тръгваме пеша по брега и теглим натоварения в пирогите багаж. На всеки се пада да носи по около четиридесет и пет кила — само готвачите и геолозите не се бъхтят.

Защо се стремим да стигнем толкова високо в планините? Защото по повърхността и пукнатините на речното русло се чете като по книга какви залежи и находища са се натрупвали там през годините. От издълбаните скали покрай коритото на реката се откъртват малки късове, които се описват, класифицират и нареждат в торбички. После се проследява развитието на различните слоеве.

Ва банк, надолу в низината. След като вземат по този начин стотици мостри, геолозите могат да съставят карта на залежите, които се намират на дълбочина между сто и две хиляди метра в равнината. И след дълги изчисления на базата на тази информация един ден някой пробива кладенец някъде си, на място, на което никой не се е сещал да търси нефт. Нашият човек обаче знае, че точно на сто метра дълбочина ще намери находище. Страхотно нещо е това науката!

Всичко това щеше да е още по-хубаво без мотилоните, които често раняваха или убиваха със стрелите си. Този факт не улесняваше намирането на доброволци за експедициите и принуждаваше компаниите да се бръкнат по-надълбоко за заплатите.

Включих се в няколко експедиции една след друга и получих възможността да изживея необикновени моменти.

Единият от геолозите беше холандец. Наричаше се Лап. Умееше да събира яйца от каймани, които ставаха много вкусни, като се изсушат на слънце. Намирахме ги лесно — кайманката оставяше широка следа по пясъка, докато пълзеше нагоре-надолу да си търси сухо местенце за снасяне. Лап изчакваше мътещата с часове кайманка да мръдне нанякъде за малко, изравяше яйцата и преспокойно се връщаше в лагера. Веднъж обаче на кайманката й писнало, изхитрила се някак да проследи крадеца и в мига, в който Лап се появи на нашата полянка с плячката в ръка, тя изскочи зад гърба му със скоростта на състезателен автомобил и го нападна. Беше дълга повече от три метра и дишаше хрипливо, като че е болна от ларингит. Лап хукна да обикаля около едно дърво, а аз щях да се пръсна от смях, наблюдавайки нещастния дългуч по шорти, който подскачаше и пищеше за помощ. Крише и останалите дотърчаха на секундата — два изстрела с куршуми дум-дум приспаха кайманката завинаги. Бледен като смъртта, Лап се срути на земята с подкосени крака. Всички бяха възмутени от поведението ми. Обясних им, че и бездруго не съм можел да се намеся, защото никога не нося пушка в себе си — много е тежка.