Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

По време на една от тези експедиции получих изключителен урок по риболов: как да хванем рибата без стръв, без въдица, без мрежа. Учител ми беше la danta — животно, по-голямо от дебело прасе. Сигурно стигаше два метра, че и повече на дължина. Подобен екземпляр видях за първи път един следобед, докато се мотаех близо до реката. Тъкмо излизаше от водата, и аз започнах да го наблюдавам, без да мръдна, за да не го притесня. Кожата му приличаше на кожата на носорога, а предните му крака бяха по-къси от задните. Вместо уста имаше къс, но добре оформен хобот. Приближи се до храсталака и добре похапна — значи тревопасно. После тръгна обратно към реката, навлезе в нея и пое към една от дълбоките локви, образувани от речния прилив. Там спря и започна да преживя като крава. След което повърна през хобота си някаква зелена течност и я размеси с водата, като клатеше глава нагоре-надолу. Питах се защо го прави, но няколко минути по-късно за моя изненада рибите заплуваха около него с коремите нагоре като заспали или упоени. И тук моята danta започна преспокойно да ги лапа една след друга. Просто се шашнах.

Реших да опитам и аз. Намерих храсталака, който животното беше наръфало преди мен, набрах от листата му и ги смелих между два камъка. После изсипах кашата встрани от течението на потока. Успех! Минути по-късно рибите започнаха да изскачат дрогирани на повърхността. Взех и предпазни мерки — изкормих ги веднага, защото иначе за два часа щяха да се развалят. Оттук нататък често сервирах прекрасна риба на геолозите. А на носачите дадох следния съвет — никога и при никакви условия да не стрелят по симпатичния риболовец. Още повече че беше безобиден.

Понякога с експедициите идваха семейство ловци на каймани — баща и двама сина. Наричаха се Фуенмайор. Бяха ни полезни, защото познаваха добре областта, но не смееха да пътуват сами заради мотилоните. Денем ни помагаха да намираме пътищата през джунглата, а нощем ловяха каймани. И ние, и те имахме полза от дружбата.

Жителите на Маракаибо — маракучосите, бяха много дружелюбни хора. Говореха напевно, имаха силно развито чувство за приятелство. Носеха в жилите си индианска кръв и притежаваха всички качества на тази раса, а освен това бяха много умни и хитри.

Успях да завържа и дори да задържа до наши дни безценни приятелства с маракучосите. С мъжете, но и с жените, които бяха красиви и умееха да обичат и да бъдат обичани.

Ловът на каймани — тези дву-триметрови зверове, е опасно нещо. Снощи реших да тръгна заедно с бащата Фуенмайор и с големия му син. Наместихме се в тясна и лека пирога — бащата отзад с греблото, аз по средата, а синът на носа. Нощта беше непрогледна, чувахме шумоленето на джунглата и едва-едва долавяхме припляскването на греблото. Не пушехме, не смеехме да шукнем. Греблото, което служеше и за кормило, нито веднъж не се отърка о борда на пирогата.

От време на време стрелвахме по повърхността на реката лъча на мощна електрическа лампа — срещу нас блесваха разпръснати на чифтове червени точици, сякаш осветявахме с фаровете на автомобил фосфоресциращите реклами покрай някое шосе. Чифт червени точки — един кайман. Знаехме, че точно пред очите на повърхността се подават — дупките на носа — ноздрите, и очите са единственото, което крокодилът не потапя във водата, докато си почива. Подбирахме жертвата според най-късото разстояние между ловеца и червените точки. Щом я набележехме, тръгвахме към нея със загасени светлини. Бащата Фуенмайор умееше като никой друг да определя в рамките на секунда точното местоположение на каймана. Плъзвахме се бързо към него и щом усетехме, че сме достатъчно близо, блесвахме с лампата в очите му. Заслепеното животно почти никога не успяваше да реагира. Лъчът ярка светлина не го изпускаше, а в това време се приближавахме на два-три метра. Кацнал на носа на пирогата, синът Фуенмайор държеше лампата с лявата ръка, а с дясната мяташе с всички сили десеткилограмовия оловен харпун, който единствен можеше да пробие, дебелата кожа и да проникне в тялото на крокодила.

Оттук нататък трябва да се действа бързо. Едва усетил харпуна в тялото си, звярът се гмурва към дъното, а ние вадим веслата и започваме да гребем бързо към брега. Налага се почти да се метнем на сушата, защото ако му оставим време, кайманът ще изплува обратно и с един удар на опашката ще преобърне лодката. Разтревожените му събратя няма да се поколебаят да си устроят пир с ловците. Едва докоснали брега, тримата скачаме и светкавично омотаваме въжето на харпуна около ствола на най-близкото дърво. Чувстваме как жертвата тръгва към нас, за да види какво я е впримчило, откъде е тази болка в гърба. Идва, за да разбере какво става. Леко, без резки движения, придърпваме отпуснатата част на въжето и я омотаваме около ствола. Ето, крокодилът ще изпълзи от реката всеки момент. Синът Фуенмайор държи в опънатата си ръка наточена американска брадва и в мига, в който животното се покаже на брега, му нанася страшен удар върху главата. Понякога са нужни до три удара, за да умъртвиш каймана. При всеки удар той изплющява с опашката си и горко на палача, ако случайно го докачи. Ако и трите удара не са били смъртоносни, а това се случва, трябва бързо да отпуснеш въжето, за да може животното да се върне в реката. Иначе с невероятната си сила то може да се изтръгне от харпуна колкото и дълбоко да е потънал в тялото му. Изчакваме малко и отново започваме да го придърпваме.