Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Ето че най-после и аз като всички останали смъртни, като баща ми, като майка ми, като сестрите ми, като близките ми, най-после имах собствен дом и в него живееше и ме обичаше моето момиче.

И ако срещата с Рита промени почти изцяло начина ми на живот, ако ме накара да почувствам, че оттук нататък поемам по нов път, то това стана само защото тя беше наистина необикновена жена.

Първо, точно като мен тя бе пристигнала във Венецуела, за да избяга от нещо. Не от каторга или затвор, разбира се, но все пак за да избяга.

Беше дошла от Танжер преди половин година заедно с мъжа си, който я зарязал три месеца по-късно, за да се впусне в някаква авантюра на триста километра от Маракаибо. Тя не пожелала да тръгне с него и той я оставил да се оправя с хотела. В Маракаибо работеше брат й — търговски пътник, който почти не се свърташе на едно място.

Разказа ми за живота си, а аз я слушах внимателно. Моята принцеса се беше родила в един от бедните квартали на Танжер. Овдовялата й майка смело се опитвала да отгледа сама шестте си деца — три момчета и три момичета. Рита била най-малката.

Още като дете тя превърнала улицата в свой дом. Не искала да прекарва дните си в двете стаички, обитавани от седемчленното й семейство. Предпочитала да се разхожда из парковете, арабските пазари, да наблюдава хората, които се тълпели из тях, ядели, пеели, пиели и крещели на всички възможни езици. Ходела босонога. За останалите деца и съседите от квартала била просто Рикита. С другарчетата си — тайфа весели хлапета, прекарвала далеч повече време на плажа или на пристанището, отколкото в училище. Но вече знаела как да защитава реда си на дългата опашка пред градската чешма, когато трябвало да занесе вкъщи ведро с вода. Съгласила се да сложи обувки чак когато станала на десет години.

Любознателното й мозъче проявявало интерес към всичко наоколо. Прекарвала часове край арабския разказвач на приказки. Накрая на разказвача му писнало да гледа непрекъснато пред себе си малкото момиченце, което при това не оставяло и грош в шапката му, и я блъснал да се махне. От този ден тя винаги се криела зад по-големите деца.

Не знаела кажи-речи нищо, но това не й пречело да мечтае за широкия, пълен с неизвестности свят, откъдето пристигали параходите с чуждестранни имена. Да замине, да пътешества била голямата й страстна мечта. Тя никога не я напуснала. Но малката Рикита имала странна представа за широкия свят. Северна и Южна Америка били съответно горна и долна Америка. Горна Америка всъщност била Ню Йорк, който я изпълвал цялата от край до край. Там всички хора били богати и всичките се снимали в киното. В долна Америка живеели индианците които поднасяли цветя на хората и свирели на флейти. И в двете Америки хората живеели, без да работят, защото там имало негри, които вършели всичко.

Но това, което я вълнувало повече от арабските пазари, камиларите, разказвачите на приказки, мистериозните забулени с фереджета жени и шарената глъчка на пристанището, било циркът. Била ходила на цирк два пъти. Първия път се промъкнала под тентата, а втория път влязла благодарение на един стар палячо, който се развълнувал от гледката на хубавото босоного дете и лично й осигурил чудесно място. Циркът я привличал като любовник, била готова да го последва. Мечтаела да танцува върху високо опънатото въже, да прави пируети във въздуха и да получава аплодисменти. Циркът тъкмо се готвел да замине към долна Америка. С цялата си душа жадувала да тръгне с него. Да замине, да отпътува, да стане богата и да донесе много пари на своите.

Не заминала с цирка, а със семейството си. Не било далечно пътешествие, но все пак пътешествие. Преместили се да живеят в Казабланка. Там пристанището било по-широко, а корабите — по-големи. Рикита продължавала да мечтае за далечните светове.

Навършила шестнайсет години. Носела кокетни роклички, които си шиела сама, защото вече работела в магазина „Френски платове и тъкани“ и собственичката често й подарявала по някой друг изостанал метър от платовете. Жаждата й за пътешествия продължавала да я изгаря, още повече че магазинът се намирал на „Рю дьо Л’Орлож“ — на две крачки от офиса на прочутата въздухоплавателна компания „Латекоер“. Авиаторите често се отбивали във френския бутик. И то кои авиатори! Мермоз, Сент-Екзюпери, писателят Мимил, Дьолоне, Дидие. Били красиви, освен това били най-смелите пътешественици на света. Познавала ги до един, а те вкупом я ухажвали. От време на време се съгласявала на една целувчица, но като разумно момиче спирала дотук. Колко пъти си представяла, че лети с тях в небето, докато ги слушала да разказват за приключенията си, седнали удобно в близката сладкарница! Те от своя страна също я харесвали, тя била малката им любимка. Носели й скромни, но безценни в нейните очи подаръци, посвещавали й стихове, някои от които били публикувани във вестник „Ла Вижи“.