Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Вдигнах куфара и тя ме заведе до една чиста, прохладна и добре обзаведена стая, която гледаше директно към двора.

Едва след като се освежих с душ, след като се измих, изкъпах, обръснах и запалих цигара, седнал на ръба на леглото в хотелската стая, започнах да осъзнавам, че този път не мечтая. „Тя е тук, момчето ми, тази, която ти помогна да преодолееш толкова часове в килията! Тя е тук, само на няколко метра от теб! Само недей да си губиш ума! Само недей да говориш или да вършиш глупости от любов!“ Сърцето ми биеше до пръсване и аз се опитвах да го успокоя. „И най-важното, Папи, не разказвай на никого тази лудешка история. Дори и на нея. Кой би ти повярвал? Всички ще ти се смеят, ако седнеш да ги убеждаваш, че си познавал, докосвал, целувал, обладавал тази жена преди няколко години, докато си гниел в килиите на един ужасен затвор. Мълчи! Принцесата е тук и това е най-важното. Не избързвай — сега, след като я срещна, тя повече няма да ти избяга. Но действай бавно, внимателно. От вида й си личи, че е собственичката на хотела.“

Обясних й се в любов през една чудна тропическа нощ, докато седяхме в хубавата малка градинка на хотела. Тя до такава степен приличаше на феята, за която бях мечтал, че сякаш също ме очакваше отдавна. Наричаше се Рита и произхождаше от Танжер. Беше свободна и нямаше връзка, която да й тежи. Очите й ме гледаха с целия си блясък, ярки като звездите в небето над нас. Най-почтено й признах, че съм бил женен във Франция, че не знам какво точно е семейното ми положение в момента и че поради твърде сериозни причини не съм в състояние да проуча този въпрос. Което си беше чистата истина: не можех просто да пиша писмо до кметството в родното ми село и да поискам справка за гражданското си състояние. Не знаех как би реагирала съдебната система на подобна молба. Би могла например да започне процедура за екстрадирането ми. Не й казах обаче, че съм бил престъпник и каторжник. Вложих цялата си сила и въображение, за да я убедя. Не можех да си позволя да изпусна най-големия шанс в живота си.

— Ти си красива, Рита, невероятно красива. Приеми огромната и силна любов на един мъж, който също си няма никого на белия свят, но изпитва нужда да обича и да бъде обичан. Истина е, че нямам много пари, а ти с малкия си хотел си почти богата в сравнение с мен, но повярвай ми, единственото ми желание е нашите две души да се слеят завинаги. Отговори ми „да“, Рита — ти, която си красива като най-красивите цветя в тази страна, красива като орхидеите. Не мога да ти кажа защо и как, но искам да знаеш, колкото и невероятно да ти се струва това, че те познавам и те обичам от дълги години насам. Ти трябва да ми принадлежиш така, както аз ти се заклевам, че ще ти принадлежа — изцяло и завинаги.

Но, както очаквах, Рита не се оказа лесно момиче. Трябваше да минат три дни, преди да се съгласи да ми се отдаде. Срамежлива и стеснителна, тя ме молеше да се крия, когато отивам в стаята й. После една хубава сутрин, без да съобщаваме официално на никого, ние просто престанахме да крием любовта си и аз съвсем естествено се заех с ролята на собственик на хотела.

Щастието ни беше пълно и пред мен се разкри възможността за съвсем нов живот — семеен живот. Аз, парият, беглецът от френската каторга, успях не само да се измъкна от блатото, но вече имах и свое домашно огнище с една жена, чиято душа бе красива като тялото й. Единствената сянка върху щастието ни идеше от факта, че бях женен във Франция и сега не можех да сключа брак с нея.

Да обичам, да бъда обичан, да имам свой дом — о, господи, колко великодушно е да ми дадеш всичко това!

Скитници по пътищата; скитници по моретата; авантюристи, които се нуждаят от приключения така, както останалите смъртни — от хляб и вода; мъже, които летят из живота както мигриращите ята в небето; скитници от градовете, които ден и нощ обикалят из бедняшките предградия, влизат в парковете, надничат в богаташките квартали и с гняв в сърцето търсят място, където да нанесат своя удар; скитници-анархисти, които на всяка крачка от съществуването си откриват колко егоистично всъщност е обществото; освободени затворници; войници в отпуска; войници, които се връщат от фронта; бегълци, преследвани от една система, която иска да ги пипне обратно и да ги тикне в килиите, за да ги доунищожи; всички те, да, всички без изключение, страдат от това, че в един или друг момент от живота си не са имали дом, и ако провидението им направи този подарък, те влизат в него така, както аз влязох в моя — с обновена душа, изпълнени с желание да дарят любов и зажаднели да получат обич.