Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

На деветнайсет години се омъжила за търговец — износител на плодове за Европа. Работели много, родила се дъщеричката им, били щастливи. Разполагали с две коли, удобна къща и Рита вече можела да подпомага финансово майка си и близките си.

За нещастие обаче два от корабите с портокали претърпели тежки злополуки. Две провалени доставки — и те били разорени. Междувременно мъжът й бил задлъжнял с големи суми — щели да минат години в непосилен труд, докато ги изплати. Тогава решил да избяга в Южна Америка. Лесно убедил Рита да тръгне с него на това фантастично пътешествие към мечтаната страна, където златото, диамантите и петролът се срещат на всяка крачка. Поверили дъщеричката си на Ритината майка и изпълнени с мечти за приключения, зачакали момента, когато ще се качат на бленувания голям кораб.

Големият кораб се оказал риболовна лодка, дълга дванайсет и широка пет метра. Капитанът, бил естонец. Не изглеждал особено почтен човек. Склонил да ги качи на борда и да ги заведе до Венецуела заедно с още дванайсет други бегълци. Услугата струвала по пет хиляди франка на човек. И така, Рита поела на път: в пълна нелегалност, с една стара лодка, в компанията на десетина испански републиканци, бягащи от Франко, един португалец, бягащ от Салазар, и две други жени — двайсет и пет годишна кобилеста германка, любовница на капитана, и дебелата испанка Мария, жена на готвача Антонио.

Сто и дванайсет дни продължило пътуването! На Острови Зелени нос им се наложило да спрат за дълго, тъй като корабчето било бая надупчено и дори за малко не потънало при една по-силна буря. Докато го поправяли, пътниците трябвало да спят на пристанището. Мъжът на Рита бил загубил първоначалната си смелост. Казвал, че е чиста лудост да се носиш из Атлантическия океан в тази разнебитена черупка. Рита се опитвала да му повдигне духа — обяснявала му, че капитанът е викинг, а викингите са най-добрите моряци на света и затова трябва да му имат пълно доверие. И тогава като гръм от ясно небе дошла новината! Испанците успели да научат, че онзи мръсник капитанът си е намерил други пътници й ще се възползва от принудителното им отсъствие, за да поеме с новите си клиенти към Дакар още тази нощ. Веднага избухнал бунт. Предупредили властите и групом се отправили към корабчето. Обградили капитана, заплашили го. Испанците имали ножове. Духовете се успокоили, когато капитанът обещал, че ще стигнат до Венецуела. Съгласил се дори да бъде под непрестанната опека на някой от пасажерите. И така, още на следващия ден те напуснали Зелени нос… Пред тях се простирал Атлантикът.

Двайсет и пет дни по-късно видели на хоризонта очертанията на островите Тестигос — отдалечена от континента венецуелска територия. Забравили всички неприятности — бурите, перките на акулите, гърбовете на делфините, които блъскали лодката им на игра, гадините в брашното, дори случая със Зелени нос. Рита била толкова щастлива, че забравила за предателството на капитана и го разцелувала по двете бузи. Корабчето се тресяло от песента, която испанците съчинили по пътя (където има испанци, там винаги се намира китара и певец):

Влезли в пристанището на Каракас на 16 април 1948 г. Размахвайки вместо флаг една пола на немкинята Зенда, капитанът поискал медицинска помощ за групата си. Сърцата на всички се разтуптели от радост, когато видели как към тях се приближава моторницата на пристанищната здравна служба. Били победили!

Рита преживяла трудностите сравнително леко, макар че по време на пътуването отслабнала с цели десет килограма. През цялото време не проронила нито едно оплакване. А имало от какво да се жалва в онази безпомощна черупка, захвърлена насред Атлантическия океан. Изпуснала нервите си само веднъж, но никой не я видял. На тръгване била взела няколко книжки, за да се развлича по време на безкрайното пътуване. И сред тях се оказал точно най-неподходящият за морските пътешественици роман — „Капитан Немо“ от Жюл Верн. По време на една буря Рита не издържала и го метнала през борда, защото й писнало да сънува как от дълбините на океана изплува гигантски октопод и ги завлича на дъното както „Наутилус“.

Няколко часа след пристигането им венецуелските власти ги приели на територията на страната, въпреки че нямали документи. „По-късно ще ви издадем удостоверения за самоличност“, им казали. Двамата болни пътници били настанени в болница, а другите получили храна, облекло и покрив от държавата. След няколко седмици всеки си намерил работа. Ето това беше историята на Рита.