Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Прекарах фантастична нощ. Убихме няколко каймана. Оставихме ги на брега. На сутринта двамата Фуенмайор отидоха да им одерат кожата от корема и долната част на опашката. Кожата на гърба е прекалено дебела, за да може да се употребява за каквото и да е. След това заровиха труповете — не биваше да ги хвърлят обратно в реката, за да не я отровят. А кайманите никога не ядат себеподобните си, дори когато са мъртви.

Организирах няколко експедиции. Печелех добре, дори успявах да спестявам. И тогава се случи най-невероятното събитие в живота ми.

Когато бях затворен в килиите на изолатора на Сен-Жозеф, често пъти отлитах към звездите и си измислях приказни мечти, за да населя самотата и кошмарната тишина. Представях си, че съм свободен, победител, излязъл от блатото и започнал нов живот в някой голям град. Представях си, че съм възкръснал, че съм отместил надгробния камък, който ме затискаше в мрака, и виждах как се връщам към светлината и живота. В мечтите ми от онзи период често се появяваше образът на едно момиче — красиво и добро. Нито висока, нито ниска, руса, с лешникови очи и ясни черни зеници, издаващи жизнерадост и остър ум. Устните й бяха изящно очертани и когато се смееше, под тях блесваха белите й зъби. Стройна и със съвършено тяло, тази жена без съмнение ме очакваше някъде по света, за да стане моя завинаги.

На тази богиня, на този идеал за красота аз приписвах най-красивата, най-благородната, най-чистата душа, преизпълнена с достойнствата, които правят от една жена любовница и приятелка едновременно. Бях убеден, че ще я срещна някой ден, че ще се свържа с нея завинаги и ще живея обичан, богат и уважаван.

Да, в изгарящата и задушаваща влага на изолатора, където не проникваше дори струя животворен въздух, задъхан и с набъбнало от страхове сърце, измъчван от неутолима жажда, останал без сили, се опитвах отчаяно да доловя дори най-незначителната капчица свежест… Полузадушен от изпаренията, които изгаряха дробовете ми, аз губех чувство за реалност и политах с мечтите си към прекрасни места, където въздухът бе хладен, короните на дърветата — зелени, където всекидневните грижи не ме засягаха, защото бях станал богат. И във всички картини, рисувани от въображението ми, се появяваше моята „красива принцеса“, както бях започнал да я наричам. Тя винаги си оставаше същата — до най-дребния детайл. Нито една нейна черта не се променяше и аз вече я познавах толкова добре, че приемах за най-естествено присъствието й в мечтите ми. Нали именно тя щеше да стане моя жена, мой ангел-хранител.

— Веднъж след поредната експедиция реших да напусна стаичката си в лагера на „Ричмънд и с-ие“ и да се преместя да живея в центъра на Маракаибо. И така един хубав ден камион на компанията ме докара до малък сенчест площад насред града. Носех малък куфар — повечето си вещи бях оставил в лагера. Знаех, че в околността има доста хотели и пансиони и тръгнах по улица „Венецуела“, която свързва двата основни площада на Маракаибо — площад „Боливар“ и площад „Баралт“. Типична тясна уличка в колониален стил, поръбена от двете страни с къщи на по един или максимум два етажа. Жегата беше невероятна, движех се само в сянката на къщите.

Хотел „Вера Крус“. Хубава къща в колониален стил от времето на конквистадорите, боядисана в бледосиньо. Чистият и приветлив вид ме подтикнаха да вляза в прохладния коридор, чиито прозорци гледаха към вътрешния двор. И там, в тази прохладна и сенчеста градина, видях една жена… и това беше ТЯ.

Тя беше, нямаше как да греша, защото я бях виждал хиляди пъти в мечтите си. Ето я пред мен моята „красива принцеса“, седнала в люлеещ се стол. Напълно сигурен съм, че ако се приближа, ще видя лешниковите очи и дори мъничката бемка на красивото й овално лице. И декора съм го виждал хиляди пъти. Значи е невъзможно да греша — принцесата от моите мечти е тук, пред мен, и ме очаква.

— Buenas dias, senora! Имате ли свободни стаи?

Оставих куфара си на земята — бях сигурен, че ще ми каже да. Гледах я, разкъсвах я с очи. Тя стана от фотьойла и се приближи, малко изненадана, че непознат човек се взира така втренчено в нея. Усмихна се и разкри прекрасните си зъби, които вече бях виждал толкова пъти.

— Да, господине, имам стая за вас — отвърна принцесата на френски.

— Как разбрахте, че съм французин?

— По начина, по който говорите испански. Французите трудно произнасят звука „х“. Бихте ли ме последвали?