Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Моля?

— Ще ти кажа: нахлувате в териториите на мотилоните и какво правите там? Стреляте наляво и надясно по всичко, което лети, тича или плува. Въоръжени сте до един. Това не ми прилича на научна експедиция, а на добре организиран лов.

— Накъде биеш?

— По този начин нападате естествения източник за прехрана на индианците. Те не са богати. Убиват, колкото да се наядат. Не повече. При това стрелите са безшумни и не плашат останалите животни. Вие унищожавате всичко с гърмящите си пушки и карате дивеча да се разбягва.

Тоя приятел хич не беше глупав. Заинтригува ме.

— Какво пиеш? Аз черпя.

— Един двоен ром, французино. Мерси.

И продължи:

— Затова мотилоните ви нападат. Казват си, че заради вас няма да могат да се нахранят.

— Ако те разбирам добре, ние им крадем храната?

— Точно така, французино. Има и нещо друго. Когато се качвате нагоре по реката и тя се стесни, вие слизате от лодките и ги теглите след себе си. Не си ли забелязал, че така разрушавате едни леки заграждения, изплетени от клони и бамбукови пръчки?

— Да, често.

— Ами това, което разрушавате без да ви мигне окото, са хубавите капани за риба, заложени от мотилоните. Така им причинявате големи щети. Да се направят подобни заграждения е трудна работа. Индианците измислят цели системи от сложни лабиринти и завои, за да подкарат рибите нагоре по течението и да ги доведат до изплетените от бамбукови пръчки кошове. Кошовете си имат вратички от тънки лиани, които се отместват, ако някоя риба се удари в тях отвън, но после течението веднага ги залепва обратно и който е попаднал вътре, вече не може да излезе. Виждал съм капани, дълги по петдесет метра. Възхитителна работа!

— Абсолютно си прав. Само вандали като нас могат да разрушават подобни изобретения.

По обратния път разсъждавах над думите на пияния метис и реших да пробвам едно нещо. Щом пристигнахме в Маракаибо, още преди да съм се върнал у нас за полагащите ми се осем почивни дни, минах да оставя за шефа на персонала г-н Бланше писмо с което го молех да ме приеме на следващия ден.

Той ме прие, на срещата присъстваше и най-важният началник на геолозите. Обясних им, че вече няма да има ранени и убити по време на експедициите, ако ми възложат аз да ги ръководя. Разбира се, Крише щеше да си остане официалният шеф, но аз щях да отговарям за дисциплината. Решиха да ме оставят да опитам. Това устройваше Крише — той тъкмо беше депозирал доклад, с който искаше да му позволят да се качи още по-високо в планината — тоест в още по-опасна зона, защото там щял да намери истинска мина от първокласна информация. Правата и задълженията около новата ми длъжност (паралелно с нея щях да продължа да изпълнявам ролята на готвач за геолозите) щяхме да уточним, след като се върна. Разбира се, не казах и дума за причините, които ме караха да гарантирам сигурността на експедицията. Американците са практични хора. Не ми задаваха въпроси, за тях важен беше крайният резултат.

Само Крише беше в течение на плановете ми. Те напълно го уреждаха и затова се съгласи да ми се довери. Беше убеден, че съм открил начина да избегнем неприятностите. Фактът, че останах с него по време на предишната експедиция, когато всички останали го изоставиха, допълнително наклони везните в моя полза.

Отидох при губернатора на провинцията и го запознах с намеренията си. Представих му препоръчително писмо и той прояви сърдечност и разбиране. Убедих го да заповяда на Националната гвардия да отнеме под някакъв приемлив предлог оръжията на посочените от мен лица точно преди да навлезем в територията на мотилоните. Ако мъжете знаеха предварително, че отиват в опасните земи без пушки, никога нямаше да се съгласят да тръгнат от Маракаибо. Налагаше се да ги притисна на място и да се опитам да им вдъхна доверие.

Всичко мина като по ноти. На последния пост на гвардията в Ла Бурра обезоръжиха всички мъже с изключение на двама. Заръчах им да стрелят само в случай на опасност, но не и за лов или забавление. Аз носех револвер — друго оръжие нямахме.

От този ден нататък нямахме проблеми с експедициите. Американците се увериха в това и не ме питаха как го постигам, защото се интересуваха само от крайния резултат.

Разбирах се добре с мъжете и те ми се подчиняваха. Новата роля много ми допадна. Сега вместо да смазваме капаните с пирогите си, ние внимателно ги заобикаляхме. Знаейки, че гладът е основният проблем на мотилоните, всеки път, щом напускахме лагера, оставях кутии със сол, захар, понякога някое мачете, нож, брадвичка. Когато дни по-късно се връщахме в същия лагер, подаръците вече ги нямаше. Изчезваше всичко — дори празните тенекиени кутии. Тактиката ми се оказа сполучлива — тъй като никой в Маракаибо не знаеше причината, пуснаха слух, че съм бил brujo — магьосник, или че съм сключил таен договор с индианците. Всичко това ме забавляваше.