Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Вечерта докато похапвахме под навеса приготвеното от мен ястие от консерви, Крише ме запита:

— Вие не сте млад, нали? Най-малко трийсет и четири годишен.

— Малко повече, защо?

— Живеете и се държите като двайсетгодишно момче.

— Ами знаете ли, всъщност аз съм си на толкова — на двайсет и шест.

— Как така?

— Ще ви обясня. В продължение на тринайсет години бях заключен в един шкаф. И сега трябва да изживея тези тринайсет години наново. Трийсет и девет без тринайсет прави точно двайсет и шест.

— Не ви разбирам.

— Няма значение.

И все пак това беше истината: усещах се като двайсетгодишно момче. Имах нужда да изживея, да си върна обратно откраднатите тринайсет години. Трябваше непременно да ги изгълтам до последния ден с пълното безгрижие на младостта, с изпълнено от жизнерадост и непукизъм сърце.

Една сутрин точно преди изгрев-слънце се събудихме, стреснати от остър писък. Докато палел газовия котлон, за да свари кафе, готвачът на носачите бил ранен от две стрели — едната в ребрата, другата в задника. Налагаше се да го върнем веднага в Маракаибо. Четирима от мъжете щяха да го пренесат до мястото, където бяхме оставили лодките, с лодката щяха да го закарат до джипа, с джипа до камиона и с камиона — до селището.

Оттук нататък пътуването ни продължи в тежка атмосфера на потиснатост. Усещахме присъствието на индианците навсякъде около нас — те се промъкваха из джунглата, без да можем да ги чуем или видим. Колкото повече напредвахме, толкова повече се убеждавахме, че вървим из техните ловни полета. Наоколо беше пълно с дивеч. Тъй като бяха въоръжени, мъжете от време на време застрелваха по някоя птица или заек. Всички крачеха мрачно, никой не смееше да запее и доста глупаво след поредния пушечен изстрел продължавахме да говорим помежду си шепнешком, да не би някой случайно да ни чуе.

Малко по малко мъжете бяха завладени от колективно чувство за страх. Искаха да прекъснем експедицията и веднага да се върнем в Маракаибо. Крише от своя страна настояваше да продължим. Профсъюзният деец Карлос, който иначе беше момче куражлия, също се стъписа. Дръпна ме настрана:

— Да се връщаме, а, Енрике?

— Защо бе, Карлос?

— Индианците.

— Вярно е, че индианците са наоколо, но ако рекат да ни нападат, за тях няма да има значение дали вървим напред или се връщаме.

— Не е сигурно, французино. Може би се доближаваме до селището им. Я погледни този камък тук — явно е, че на него са млели жито.

— Имаш право, Карлос. Дай да говорим с Крише.

Американчето обаче беше участвало в десанта над Нормандия, не се стряскаше лесно и при това обичаше страстно професията си. Събра ни всички и ни заяви, че тази местност е изключително богата на геологическа информация. И понеже беше нервиран, си позволи да ни хвърли в лицето единствената фраза, която не биваше да произнася:

— Щом като ви е страх, вървете си! Аз оставам.

Всички освен нас двамата с Карлос си тръгнаха. А аз поставих условието, че щом приключим, ще заровим там горе инструментите и кирките, защото не мога да мъкна тежък товар. Откак си счупих и двата крака при неуспешен опит за бягство от затвора в Баранкиля, носенето на тежести ме уморяваше извънредно бързо. Щяхме да вземем с нас само пробите — тях щеше да ги носи Карлос.

В продължение на пет дни останахме сами в планината — Крише, Лап, Карлос и аз. Мина се без произшествия, но, искрено казано, рядко ми се е случвало да живея толкова напрегнато, колкото през онези пет дни, когато знаех, че някакви невидими врагове ме следят зорко двайсет и четири часа в денонощието. Зарязахме всичко едва когато на Крише му се случи следното. Отишъл той на брега на реката, за да свърши една работа, и в този момент видял как храстите се размърдват и две ръце бавно ги разтварят. Това пресякло желанието му да се облекчи и той с обичайното си хладнокръвие обърнал гръб на храсталака и се върнал обратно в лагера.

— Смятам — каза той на Лап, — че е дошъл моментът да се отправим към Маракаибо. Вече сме събрали достатъчно проби от скалите и мисля, че от научна гледна точка не е необходимо да оставяме на индианците за изследване четири вълнуващи екземпляра от бялата раса.

Стигнахме без проблеми до Ла Бурра — селище от петнайсетина къщи. Тъкмо седнахме да ударим по едно питие докато дойде камионът, когато един метис, налят с алкохол до козирката, ме дръпна настрани и ме запита:

— Ти си французин, нали? И за какво ти е да си французин, щом си толкова прост?