Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

При Лоранс и готвача й бях научил някои основни истини за кулинарното изкуство, та реших да пробвам късмета си. Публикувах обявата в местния вестник и осем дни по-късно бях назначен в „Ричмънд експлорейшън и с-ие“.

Напуснах Лоранс с мъка на сърцето, но тя не можеше да ми дава и наполовина толкова висока заплата.

Днес благодарение на школата, която изкарах в „Ричмънд“, вече знам доста неща за готвенето. Но пристигайки за първи път на работното си място, треперех да не би останалите готвачи да забележат, че the french cook не отбира нищо от тенджери и тигани. Каква беше изненадата ми, когато открих, че те пък се страхували от мен, защото така наречените готвачи от първия до последния човек бяха прости миячи на чинии. Отдъхнах си. Отгоре на всичко имах предимство пред тях — притежавах истинска готварска книга на френски, подарена ми преди години от една пенсионирана проститутка.

Шефът на персонала се наричаше г-н Бланше и беше канадец. Два дни по-късно той ми повери нахранването на дванайсетината началници на компанията. Най-големите клечки!

Когато за първи път му представих менюто, му падна шапката. Но веднага подчертах, че много от съставките липсват и аз, уви, не съм в състояние да изпълня добрите си намерения. Тогава той реши да ми даде отделен бюджет, с който да се оправям, както си знам. Няма нужда да ви казвам, че покрай покупките на продукти за богоизбраните ми клиенти и аз добре намазах, но и те доста се оядоха. Така всички бяхме доволни.

Всяка вечер окачвах в столовата менюто за утрешния ден, написано на френски, разбира се. Всички ония ухаещи имена на ястия, които вадех от готварската книга, им правеха неотразимо впечатление. Освен всичко бях открил в града един специализиран магазин за френски хранителни стоки. Благодарение на рецептите, от една страна, и на консервените кутии на фирма „Потен & Родел“, от друга, започнах да се справям толкова добре, че моите големи клечки понякога водеха в стола и жените си. Вместо дванайсет идваха двайсет човека. Това си имаше своите неудобства, но пък принуждаваше ръководството да гледа през пръсти на разходите ми, защото по устав безплатна храна се полагаше само на персонала.

Накратко, шишковците бяха толкова доволни, че поисках да ми повишат заплатата на 1200 долара — с четиристотин повече. Това им се стори много, но кандисаха да ми дават по 1000 и аз ги оставих да ме убедят, хленчейки, че за специалист като мен подобно заплащане е мизерно ниско.

Така изтекоха няколко месеца, но лека-полека установеното работно време взе да ме дразни като пристегната яка на риза. Тая служба ми писна и аз се примолих на началника на геолозите да ме вземе със себе си на експедиция, дори ако се кани да посещава опасни райони.

В действителност експедициите имаха за цел да правят проучвания на планинската верига Сиера Перижа, която разделя Венецуела от Колумбия. Тези земи са царството на едно диво и войнствено настроено индианско племе мотилонес. Учените все още не могат да кажат какъв е произходът на този странен народ, чийто език и обичаи силно го отличават от съседите му. Във всеки случай мотилоните бяха толкова опасни, че цивилизацията още не смееше да навлезе в техните територии. Живееха по петдесет до сто души в общи помещения — мъже, жени и деца се омесваха безразборно. Единственото домашно животно, което познаваха, беше кучето. Бяха толкова диви, че имаше случаи ако някой от тях попадне в плен при „цивилизованите“, да откаже да се храни и да пие вода и накрая да успее да се самоубие, като си разреже или си прегризе сам вените на ръката. Години след епохата, — за която говоря, храбри монаси капуцини се установиха на брега на река Санта Роза — само на няколко километра от най-близкото мотилонско селище. Игуменът на манастира използва най-модерните методи, за да влезе в контакт с индианците — хвърля им продоволствия, дрехи, завивки и снимки на монаси от вертолет. Нещо повече, спуснал с парашут сламена кукла, облечена като капуцин. Джобовете на расото били пълни с различни лакомства и дори с кутии кондензирано мляко. Не е глупав тоя отец — в деня, когато при тях се появи жив монах, ще помислят, че им е пратен от небето.

Но да се върнем в 1948 г. — по времето, когато изявих желание да се включа в експедицията, на „цивилизованите“ дори през ум не им минаваше да използват подобни похвати, за да се свържат с индианците.

За мен експедицията имаше три добри страни. Първо, предлагаше ми живот, коренно различен от този, който водех в кухнята на „Ричмънд и с-ие“ и който ми беше дошъл до гуша. Отново имах възможността да се впусна в някакво приключение сред невероятната венецуелска природа, но този път всичко щеше да е в рамките на закона. Разбира се, това криеше някакви рискове. Често пъти подобни експедиции се връщаха с един-двама души по-малко. Мотилоните умееха да стрелят изключително точно с лък — където им попаднеше погледът, там отиваше и стрелата. Поне не изяждаха убитите, защото не бяха канибали. И на това мерси.