Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Да ръководиш хотел не е проста работа. При пристигането си Рита се беше опитала да наложи порядки, които противоречаха на местните навици. Клиентелата й — венецуелска в по-голямата си част — беше свикнала да хапва обилно на закуска: царевични питки (arepas), пържени яйца с шунка, бяло сирене. Тъй като посетителите бяха на пълен пансион, всяка сутрин менюто за деня се изписваше на черната дъска пред трапезарията. И още първия ден Рита беше изтрила всичко и беше написала с красивия си заоблен почерк: „Закуска — черно кафе или кафе с мляко, хляб и масло.“ „Хайде бе!“, трябва да са си помислили повечето клиенти, защото още на следващия ден много от тях си прибрали багажа.

С моето идване дребните промени, предложени от Рита, прераснаха в истинска революция.

Първи декрет: удвоих цените.

Втори декрет: само френска кухня.

Трети декрет: климатична инсталация навсякъде.

Хората се шашкаха от това, че една пригодена за хотел къщичка в колониален стил предлага климатична инсталация във всяка стая и в трапезариите. Клиентелата се промени. Първо при нас започнаха да отсядат търговски пътници. После в къщата се настани един баск, предлагащ „швейцарски“ часовници „Омега“, произведени изцяло в Перу. Той превърна стаята си в офис и започна да търгува със закупчици, препродаващи стоката му из петролните полета. Толкова се боеше от обир, че монтира допълнително още три ключалки на вратата си. Въпреки мерките за сигурност от време на време по някой часовник изчезваше от „офиса“. Първоначално баскът реши, че къщата е обитавана от духове. После обаче се разбра, че крадецът, или по-точно крадлата, е нашата пуделка Буклет. Тя беше хитро животно и съумяваше да се мушне в стаята и да отмъкне под носа на собственика някоя и друга ценна вещ. В резултат онзи глупак се разкрещя и ме обвини, че съм я дресирал да го краде. Умрях от смях. Изпихме заедно по два-три рома и накрая успях да го убедя, че нямам нищо общо със скапаните му часовници и че дори бих се срамувал да продавам такъв боклук. Той се успокои, утихна и се прибра обратно в стаята си.

Идваха всякакви клиенти. По онова време Маракаибо се пукаше по шевовете, почти беше невъзможно да намериш свободни места по квартири и хотели. В един момент в града се появи рояк неаполитанци. Те обикаляха домовете и продаваха платове. Страхотни мошеници — нагъваха топчетата по някакъв особен начин, мереха, режеха и накрая клиентът винаги получаваше два пъти по-малко, отколкото беше платил. Ходеха облечени като моряци с по една тежка торба на рамо и за кратко време буквално наводниха града и околностите му — особено петролните полета. Не знам тия хитреци откъде научиха за нашия хотел, но ето ги, че цъфнаха пред вратата. Тъй като нямахме нито една свободна стая, им предложихме да спят на двора. Те пък взеха, че се съгласиха. Прибираха се вечер към седем и отиваха да се къпят в общата баня. Заради тях се научихме да готвим спагети по неаполитански. Харчеха много и бяха добри клиенти. Всяка вечер изкарвахме от склада железните кревати, подреждахме ги в дворчето и Рита ги оправяше за сън заедно с две прислужнички. Тъй като настоявах всичко да се плаща предварително, всяка вечер водех с неаполитанците един и същи спор. Те твърдяха, че не бива да плащат колкото и останалите гости на хотела, щом като спят под открито небе. Аз пък им казвах, че напротив, всичко си е много логично, защото местенето на леглата, чаршафите, одеялата, възглавниците сутрин и вечер изисква повече работа от поддържането на една обикновена стая.

— И изобщо съветвам ви да си траете, защото иначе ще кача цените още повече. Скапвам се от работа, докато мъкна тия легла нагоре-надолу. Накратко, карам ви да си плащате за хамалъка.

Плащаха и после заедно се смеехме. Въпреки че печелеха много, спорът се повтаряше и на следващата вечер. Една нощ валя страшен дъжд и горките неаполитанци трябваше да премъкнат дюшеците си в трапезарията и да спят там. Леле, тогава какъв скандал беше!

Появи се и една собственичка на публичен дом. Въртеше голямо заведение на пет километра от Маракаибо, в местността Биволска глава. Бардакът й се казваше „Тибири Табара“. Тя — Елеонора — представляваше огромна маса плът, но с хубави очи. Умна жена. Повече от сто и двайсет жени работеха за нея. Но само нощем.

— Имам няколко французойки, които са решили да ме напускат — оплака се Елеонора. — Не искат да прекарват по двайсет и четири часа на ден в бардака. Съгласни са да работят от девет вечерта до четири сутринта. Но през останалото време искат да могат да се отпуснат в една хубава стая, да не чуват непрекъснато как се работи в съседните помещения, да хапнат хубава храна.