Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Имахме един пудел — Мину. Беше доста голям, почти кралски — подарък от случаен клиент французин. Песът беше винаги идеално сресан и подстриган. Козината на главата му се издигаше в нещо като впечатляващ щръкнал перчем. Бедрата на краката му бяха винаги топирани, а глезените — старателно избръснати. Под нослето му стърчаха мустачки в стил Чарли Чаплин, а брадичката изглеждаше изящно заострена. Комшиите не спираха да му се възхищават и често пъти случайни минувачи преодоляваха стеснителността си, за да ме запитат що за животно е това.

Та същият този Мину за малко не ни докара неприятности с църквата. Улица „Венецуела“, на която се намираше хотелът, водеше към един храм и затова по нея често минаваха религиозни процесии. Мину, който си падаше по зрелищата, обикновено сядаше на дупето си пред входа на хотела и старателно наблюдаваше. Не лаеше никога. Нещо повече, всяко негово обаждане предизвикваше сензация — толкова беше тих. Веднъж обаче цялата група вярващи маракучоси се заплесна по нашето животно и изостави кюрето и послушниците да вървят напред сам-самички. Вместо да следват процесията, местните жители се блъскаха, за да видят кучето отблизо, а някои от тях съвсем сериозно обсъждаха възможността това да е душата на покаял се грешник, който иска отново да се приобщи към Бога и затова така тихо наблюдава шествието. По едно време кюрето явно осъзна, че зад гърба му няма никой, и се обърна да види какво става. Хукна обратно към хотела, почервенял от гняв, и започна да хока вярващите, задето нямат уважение към църковната церемония. Уплашени, хората отново се строиха в редици и продължиха пътя си. Някои от тях бяха толкова смаяни, че продължиха да се обръщат назад към Мину, докато го изгубиха от поглед. От този ден редовно следяхме маракаибския вестник „Панорама“, за да знаем кога ще има процесия по нашата улица и да вържем кучето в задния двор.

Имахме и други инциденти с кюретата. Две французойки напуснаха бардака на Елеонора и хотела. Бяха решили да развиват самостоятелно бизнес и да спретнат малък публичен дом на една от централните улици. Хитро измислено, защото сега вече клиентите им не бяха принудени да пътуват десет километра на отиване и десет на връщане, за да се облажат. Имаше хляб в тази работа, ако мога така да се изразя. За да си направят реклама, момичетата си отпечатаха визитни картички с текст „Жюли и Нана, изискани услуги на еди-кой си адрес“ и тръгнаха да ги разпространяват из града. Вместо да ги дават лично в ръцете на разни мъже, те понякога ги подпъхваха под чистачките на паркираните автомобили. За зла беда, обикаляйки града, бяха налетели на колата на епископа на Маракаибо и му бяха тикнали не една, а две визитки под двете чистачки. И той вдигна шум до бога. За да демонстрира греховния характер на предложението, вестник „Религия“ дори пусна факсимиле на картичката. Свещеничеството все пак прояви толерантност и не закри публичния дом, а само посъветва дамите да бъдат по-дискретни в бъдеще. Благодарение на безплатната реклама в „Религия“ момичетата събраха бързо голяма и доста странна клиентела. Пред вратата на дома често се събираше толкова дълга опашка, че момичетата помолиха един продавач на топли сандвичи да премести сергията си пред техния вход и така да осигури някакво минимално алиби на чакащите.

Така изглеждаше работата в хотела откъм веселата й страна, но бързам да кажа, че ние не живеехме на някаква изолирана планета. Живеехме във Венецуела и зависехме от икономическите и политическите промени в страната. След 1948 година политическият живот стана доста бурен. Калиегос и Бетанкур държеха властта от 1945 г. насам. Това беше първият опит за установяване на демократично управление в историята на Венецуела. На 13 ноември 1948 г. — едва три месеца, откак двамата с Рита си поставихме за цел да купим хотела, един майор — Томас Мендоса, има наглостта да направи сам опит за преврат. Провали се. На 24-и същия месец благодарение на часовникарски точен удар военните взеха властта почти безкръвно. Президентът на републиката и виден писател Калиегос беше принуден да се оттегли. Политическият лъв Бетанкур поиска убежище в посолството на Колумбия.

Ние в Маракаибо преживяхме няколко напрегнати часа. В един миг чухме екзалтиран глас да крещи по радиото: „Работници, излезте на улицата! Искат да ви отнемат свободата, да закрият синдикатите, да ви наложат със сила една военна диктатура! Излезте да завземете площадите и…“ Щрак! Микрофонът внезапно млъкна и след малко прозвуча спокоен сериозен глас: „Граждани! Въоръжените сили отнеха властта от хората, в чиито ръце я бяха поверили след свалянето на генерал Медина, защото те не съумяха да я използват за вашето благо. Не се страхувайте, ние гарантираме живота и собствеността на всички без изключение. Да живее армията! Да живее революцията!“