Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Какво ми е нужно, за да осъществя плана си? Общо взето, по-малко от двеста хиляди боливара. Навремето ми се струваше, че ще ми трябват повече, но не съм бил прав. Шейсет хиляди долара ще ми стигнат съвсем спокойно. Мога да си ги набавя от две места, които оставих на мира от уважение към тази страна. Първото се намира в Каяо — купчината злато, пазена от двама бивши каторжници. Другото е насред Каракас — касата на едно голямо предприятие. Касиерът е лесен — той пренася парите без ескорт. Входът на сградата, където се намира касата, е много удобен, при това зле осветен. Мога да действам сам, без оръжие, само с едно шише хлороформ. Единственото неприятно е, че когато се пренасят по-големи суми, касиерите се движат по трима. Не мога да съм сто на сто сигурен, че ще се справя и с тримата. Най-лесен е, разбира се, обектът в Каяо. Достатъчно е да взема това, което ми трябва — трийсетина кила злато, не повече, и да ги заровя. Ако нещо се издъни, правя се на болен и отсядам в къщата на Мария. Но има възможност да усетят кражбата доста по-късно. Операцията е проста: лягам с Мария и щом тя заспи, й давам да подиша малко хлороформ, за да не се събуди през нощта. Мога да стана, да изляза, да направя удара и да се върна в леглото без никой да ме усети. Лесно ще се приближа до пазача — гол, омазан с черни сажди в тъмната нощ.

После ще бягам през Английска Гвиана. В Джорджтаун трябва да пристигна с малко злато във формата на бучки или на стърготини, останали след преработка. Това е лесно. После ще намеря сигурен купувач, който да купи всичкото злато. Ще действаме по принципа на разрязаните на две банкноти. Той ще държи половинките и ще ми ги връчи едва щом му предам цялата стока. Срещата ще стане на английския бряг на река Карони, където ще съм заровил откраднатото. Така всички ще сме спокойни.

В Джорджтаун мога да се появя съвсем спокойно — вече минаха няколко години, откак избягах оттам. Сега ще вляза в страната пак нелегално и ако властите ме пипнат — нещо твърде малко вероятно, ще кажа, че съм прекарал изминалите години в джунглата в търсене на каучук или злато и заради това не са ме виждали отдавна.

Знам, че малкият Жюло продължава да живее там. Той е свестно момче и ще ми даде подслон. Има само една опасност — Индара и сестра й. Ще мога да излизам само нощем. А по-добре изобщо да не излизам и да оставя Жюло да действа вместо мен. Мисля, че Дългия Андре също е там, а той притежава канадски паспорт. Колко му е да сменим снимката и да фалшифицираме печата. Ако не става, просто ще си купя документи от първия срещнат или от някой моряк в клуба на марината.

Оттук нататък трябва да изпратя парите по банков път в Буенос Айрес, да оставя в себе си съвсем малко средства, да отида в Тринидад и да взема оттам самолет за Рио де Жанейро. В Рио ще сменя паспорта и ще вляза в Аржентина.

В Аржентина няма да имам проблеми. Там е пълно с приятели от каторгата. Лесно ще открия и бивши нацисти, който сигурно са гъчкани с фалшиви документи. От Буенос Айрес тръгвам за Португалия с четири различни паспорта и документи за самоличност от четири различни държави, но всичките с едно име, за да не се объркам.

От Лисабон взимам пътя за Барселона. Оттам пак по земя влизам във Франция с парагвайски паспорт. Вече говоря испански достатъчно добре, за да заблудя любопитните френски жандарми. Половината от парите ще съм превел в Лионската банка, а другата половина ще оставя за всеки случай в Буенос Айрес.

Трябва да убедя абсолютно всички познати, с които съм имал работа в Джорджтаун, Бразилия и Аржентина, че съм тръгнал за Италия, където ме очаква жена ми, за да започнем собствен бизнес в едно курортно селище.

В Париж ще отседна в хотел „Жорж V“. В никакъв случай няма да излизам нощем, ще се храня в хотела и в десет вечерта ще си поръчвам да ми носят чай в стаята. Така цяла седмица. Ще си създам образ на сериозен тип, който води стриктно подреден живот. В хотел подобни неща се разчуват бързо.

Ще нося мустаци, а косата си ще подстрижа с бретон — като офицер. Ще говоря колкото е възможно по-малко и ще употребявам само няколко френски думи, и то изчанчени с испански акцент. Ще настоявам всеки ден да ми дават на закуска испански вестници.

Хиляди пъти досега бях мислил над въпроса с кого от виновните да започна, за да не направи никой връзка между трите удара на Папийон. Първо ще посетя ченгетата и ще им пратя един натъпкан с експлозиви куфар. Ако всичко мине без гафове, никой няма да се сети за мен. Трябва обаче първо, да отида на „Ке д’Орфевър“ и да измеря с хронометър колко минути са необходими, за да вляза, да изкача стълбите, да оставя куфара и да изляза навън. Детонатора ще си го наглася сам — достатъчно съм научил във френско-венецуелския гараж.