Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Това е всичко, което аз лично разбрах от тази безкръвна революция. На следващия ден се събудихме и прочетохме във вестниците състава на тричленната военната хунта: генералите Делгадо Чалбод, президент, Перес Хименес и Льовера Паес.

В началото се бояхме да не би новият режим да ни отнеме свободите, гарантирани от предишния. Нищо такова не се случи. Животът си продължи постарому, само дето ключовите държавни постове бяха дадени на военни. Две години по-късно убиха Делгадо Чалбод. Мръсна история, за която и до днес съществуват две противоположни версии. Първата е, че е имало заговор да бъдат избити и тримата, но само той го е отнесъл. Втората — че единият или двамата останали генерали са организирали убийството. Истината така и не излезе наяве. Убиецът загина на място от пушечен изстрел, докато полицията го преместваше от един затвор в друг. Така най-сигурно му запушиха устата за нежелани разкрития. Силният човек в правителството стана Перес Хименес, който през 1952 г. беше официално обявен за диктатор.

Нашето всекидневие не се промени. Живеехме тежко, нямахме време дори да излезем на разходка, но въпреки това чувствахме удовлетворение от усилията, които полагахме. Знаехме, че работим, за да изградим собствения си дом, дом, където щяхме да живеем щастливо, без да дължим нищо никому, доволни, задето сме постигнали всичко сами. Само хора, които се обичаха като нас, можеха да бъдат толкова единни.

В този дом един ден щеше да дойде Клотилд, дъщерята на Рита, и тя щеше да стане моя дъщеря. В този дом щеше да дойде моят баща и той щеше да е и техен баща.

В този дом щяха да се отбиват приятелите ми, за да си поемат дъх и да потърсят помощ, ако нещо ги притеснява.

В този дом щяхме да бъдем толкова щастливи, че мисълта за отмъщение нямаше дори да ми минава през ума.

Най-накрая дойде денят, когато можахме да се поздравим като победители. Декември месец на 1950 г. нотариусът оформи един хубав документ, удостоверяващ, че най-после ние сме абсолютните собственици на хотела.

В мига, в който документите й станаха готови, Рита тръгна за Франция. Тръгна да търси мястото, където баща ми се беше оттеглил или може би скрил от света.

— Имай вяра, Анри. Аз ще доведа баща ти.

Останах да се грижа сам за хотела. Зарязах търговията с ризи и панталони, която ми носеше доста добри печалби. Но Рита беше заминала да търси моя баща — не биваше да допусна отсъствието й да се забележи. Трябваше да се справям с всичко, сякаш тя си беше тук и дори два пъти по-добре.

Заминала да търси баща ми, да търси баща ми! Онзи чистосърдечен учител от ардешкото селце, който преди двайсет години не можа да целуне за последен път осъдения си на доживотна каторга син, защото дебелите затворнически решетки му попречиха. Онзи, на който Рита — моята жена, ще каже: „Идвам тук като ваша дъщеря, за да ви кажа, че след много страдания синът ви си възвърна свободата, започна нов живот като добър и честен човек и изгради с мен свой дом, където ви очаква.“

Ставах в пет сутринта и тръгвах на покупки с кучето Мину и с дванайсетгодишното хлапе Карлито, което прибрах от затвора за малолетни. Карлито носеше кошниците. За час и половина купувах провизиите за целия ден — месо, риба, зеленчуци. Връщахме се, натоварени като мулета. В кухнята работеха две готвачки — едната на осемнайсет, а другата на двайсет и четири години. Трупвах целия пазар на масата и те се заемаха да подредят продуктите.

Най-хубавият момент в плътно разграфения ми ден идваше в шест и половина сутринта, когато сядах да закуся в трапезарията, а в скута ми се настаняваше четиригодишната дъщеричка на готвачката Роза. Беше черна като въгленче и абсолютно отказваше да се храни без мен. Мъничкото й голичко телце, изкъпано току-що от майка й, беше още хладно. Тя гукаше и ме гледаше с блестящите си очички, бликащи от доверие. Кучето ревниво лаеше, обидено, че го пренебрегвам заради детето, а папагалът на Рита се разполагаше преспокойно на масата до чашата ми с кафе и кротко кълвеше натопените си в млекце трохички хляб. Цялата тази компания превръщаше закуската в празник.

А Рита? Ни вест, ни кост от нея. Защо? Замина преди месец. Пътуването трае шестнайсет дни — значи от две седмици е във Франция. Нима за две седмици не е успяла да открие нищо? Или не иска да ми каже какво е научила? Аз ще бъда доволен да получа дори само една телеграма: „Баща ти е добре и те обича.“

Започнах да дебна пощальона, вече напусках хотела само ако не можех да изпратя някой друг да свърши моята работа. Приключвах покупки и сделки надве-натри и тичах обратно към къщи. Пощальоните във Венецуела не носят униформи, но обикновено са съвсем млади момчета. Така че скачах всеки път, когато някой младеж тръгнеше да влиза в двора, и гледах в ръцете му, за да видя жадуваната зелена хартийка на телеграмата. Не и не. В повечето случаи момчетата дори не бяха пощальони. Два или три пъти наистина получихме телеграми, адресирани до хотела. Щом ги видех, аз се хвърлях и ги измъквах от ръцете на служителя, за да разбера с разочарование, че са за някой от клиентите на хотела.