Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Напразното очакване и липсата на новини ме изнервиха до крайност. Убивах се от работа и гледах да съм непрекъснато зает, защото чувствах, че иначе не бих могъл да издържа на напрежението. Помагах в кухнята, измислях разни щурави менюта, проверявах по два пъти на ден дали стаите са почистени. Говорех с клиентите за всякакви глупости и изслушвах всякакви истории. Стремях се да запълня докрай часовете и дните, за да понеса тежестта на неизвестността. Единственото, което не смогвах да свърша в този период, бе да взимам участие в хотелските партии покер, които започваха в два часа всяка нощ.

Справях се не зле за сам човек и клиентите бяха доволни. Направихме само един голям гаф, и то по вина на Карлито. Вместо да купи течен парафин, за да почистим кухнята, той взел бензин. Двете готвачки натъркали хубаво целия под и после най-безгрижно запалили фурната. Огънят обхвана помещението за секунди. Двете сестри бяха обгорени от краката до кръста. Едва успях да метна една покривка върху дъщеричката на Роза и да я изнеса. В резултат само тя се отърва почти без рани, докато готвачките пострадаха сериозно. Оставих ги да се лекуват в стаята си в хотела и наех временно на тяхно място един панамец.

Животът в хотела продължаваше спокойния си ход, но аз започнах да се измъчвам от мълчанието на Рита.

Това продължи точно петдесет и седем дни. И ето че дойде моментът, когато стоях на летището й знаех, че ще я видя след най-много десет — двайсет минути. Беше ми изпратила телеграма: „Пристигам в петък в 15.30 ч. с полет 705. Целувки. Рита.“ Защо само това? Защо не пишеше подробности? Никого ли не бе успяла да открие? Не знаех вече какво да мисля и не смеех да гадая.

Ето я насреща ми моята Рита. Най-после ще науча всичко.

Тя слезе пета от самолета. Видя ме още от стълбицата и двамата размахахме ръце. Изглеждаше спокойна. Опитвах се да прочета нещо по лицето й. Не се смееше, само леко се усмихна. Не, тя определено не приличаше на победител, не, тя не бе размахала ръка от радост, а само за да ми покаже, че ме е видяла. Когато стигна на два метра от мен, вече знаех, че се връща победена.

— Намери ли баща ми?

Изстрелях въпроса в упор, в лицето й. След двумесечна раздяла едва намерих сили да докосна бузата й с устни — до такава степен не можех повече да чакам отговора.

Да, намерила го беше. В гробището на едно малко селце в Ардеш. Показа ми снимка — хубава надгробна плоча от цимент с надпис „Ж. Шариер“. Снимката на гроба беше всичко, което Рита носеше за мен.

Сърцето ми, изпълнено с толкова надежда при заминаването на жена ми, сега почти спря от мъка. Изведнъж нещо дълбоко в мен се разкъса, сякаш под тежестта на внезапно срутилите се илюзии. До този миг аз продължавах да виждам малкото момче в себе си през очите на баща ми. Господи, не стига, че ме лиши от младостта ми, но дори не ми позволи да прегърна за последен път баща си, да го чуя как ми казва: „Ела в прегръдките ми, мой малък Рири. Съдбата се отнесе безмилостно към теб, съдебната и наказателната система те смачкаха по нечовешки начин, но аз продължавам да те обичам, никога не съм се отричал от теб и се гордея, че намери сили да се бориш, да победиш и да стигнеш дотук.“ Карах Рита непрекъснато да ми повтаря малкото факти, които едва беше успяла да научи за живота на баща ми след моето осъждане. Аз мълчах, не можех да говоря, душата ми беше стегната докрай. И внезапно сякаш някакъв шлюз се отприщи в сърцето ми и мисълта за отмъщение отново ме завладя с дива сила: „Ченгета, ще заложа експлозивите на «Ке д’Орфевър», но не за да убия няколко от вас, а за да убия колкото мога повече — сто, двеста, триста, хиляда! А ти, Голдстейн, лъжливи свидетелю, имай ми доверие! Ще дойде време да ти взема мярката и на теб. А за онзи жаден за присъди прокурор ще намеря най-подходящия инструмент и ще изтръгна колкото мога по-болезнено лъжливия му език!“

— Трябва да се разделим, Рита. Опитай се да ме разбереш: те унищожиха живота ми. Те не ми позволиха да прегърна баща си и да получа прошка от него. Трябва да си отмъстя, не мога да ги оставя да се измъкнат безнаказано. Утре тръгвам на път. Това е последната ни нощ заедно. Знам къде да намеря пари, за да замина и да осъществя плана си. Единственото, за което те моля, е да ми дадеш пет хиляди боливара от общите ни спестявания, за да посрещна първите разходи.

Изведнъж стана безкрайно тихо. Вече не виждах Рита. Лицето й се стопи зад ярките образи, които запрепускаха във въображението ми.