Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Тя спечели. Говорихме цяла нощ и аз разбрах какво значи да изпиеш горчивата чаша до дъно. Не можех да устоя на желанието да науча всички подробности от пътуването на Рита. Тя се беше отпуснала на дивана като смазана от болезнения неуспех на дългото си странстване и от битката, която току-що беше водила с мен. Седнал на ръба на дивана, наведен към нея, аз разпитвах и разпитвах безкрай и изскубвах малко по малко всичко, което тя искаше да скрие.

Тръгнала, изпълнена с вяра от Маракаибо, но още по пътя към пристанището на Каракас, където е трябвало да вземе кораба за Европа, я обзело предчувствие за провал. Като че ли целият свят се опитвал да й попречи. Тъкмо преди да се качи на кораба „Колумбия“, забелязала, че й липсва една от необходимите визи. Наложило се да се върне в Каракас и да си осигури визата за отрицателно време. С документите в джоба тръгнала обратно към пристанището, примирайки от страх да не би корабът междувременно да е заминал. Точно в този момент избухнала силна буря и отплаването се отложило. Шофьорът на камиона, който я откарвал към пристанището, обаче толкова се уплашил от бурята, че тръгнал обратно към града, зарязвайки Рита сам-сама насред пътя. Тя извървяла три километра под дъжда и за неин късмет попаднала на такси, което — също уплашено от бурята — бързало да се приюти на някой от паркингите на пристанището. Пристанището ги посрещнало с рева на корабните сирени. Полудяла от притеснение, Рита мислела, че това са сирените на „Колумбия“, която вече вдига котва.

Щом успяла най-накрая да се настани в каютата си, се разплакала от радост. Но точно тогава някакъв инцидент на борда забавил с още няколко часа отпътуването. Всички тези изживявания й се сторили като лоши знамения.

После прекосила океана, минала покрай Хавър и слязла в Марсилия, където я посрещнала стара нейна приятелка. Тя я завела при някакъв местен общински съветник, който от своя страна й осигурил препоръка до свои приятели, живеещи в Ардеш. Отново на път — горката Рита успяла да си поеме дъх и да се организира едва след като пристигнала в дома на онези изключително любезни хора, към които я насочил марсилският съветник. Трудностите тепърва й предстоели.

Домакинът — Анри Шампел, я завел в Обена у семейния ни нотариус адвоката Тестю. Ах този проклет Тестю! Безсърдечен буржоа! Първо й съобщил най-безцеремонно, че баща ми е мъртъв. После, без да се е допитвал до никого по своя инициатива й забранил да се среща със сестрата на баща ми и с нейния съпруг — леля и чичо Дюмарше, пенсионирани учители, живеещи в Обена. Години по-късно двамата ще ни посрещнат с разтворени обятия, възмутени и потресени от мисълта, че не са могли да се видят с Рита и да възобновят връзките си с мен заради проклетия Тестю. Що се отнася до сестрите ми, онзи злобар направо отказал да й даде техния адрес. Едва успяла да изскубне от безсърдечния тип името на селището, където е бил погребан баща ми — Сен Пере.

Тръгнали към Сен Пере. Там Анри Шампел и Рита успели да намерят гроба и научили нещо ново — че след двайсетгодишно вдовство баща ми се бил оженил отново за една пенсионирана учителка. Това станало още докато съм бил в каторгата. В семейството я наричали леля Жу. Изключителна жена — ми каза за нея Рита. Жена, която била с толкова благородно сърце, че запазила и в новия си дом спомена за майка ми жив и непокътнат. В трапезарията Рита видяла големи снимки на майка ми, която беше идол за мен, както — и снимки на баща ми. Леля Жу била запазила дори мебелите на майка ми. Тази леля Жу, която навлезе толкова внезапно в живота ми, сякаш съм я познавал открай време, направила всичко възможно, за да усети Рита атмосферата, с която баща ми е живял до последния си миг: споменът за мама и присъствието на онзи изчезнал син, който за татко си останал малкият Рири.

На всеки 16 ноември — моя рожден ден, баща ми плачел. На Коледа винаги оставяли край масата един празен стол. Когато жандармите идвали да му съобщят, че съм избягал, той бил готов да ги разцелува за хубавата новина. Самата леля Жу, която никога не ме беше виждала, мислела за мен сякаш съм неин роден син и споделяла с баща ми радостта и надеждата около всяко мое бягство.

И така, леля Жу приела Рита повече от добре. Само една подробност хвърлила сянка върху радостната им среща. Леля отказала да даде на Рита адресите на двете ми сестри. Защо? Поради каква причина жената на баща ми взела такова решение? Опитах се бързо да намеря отговора. Явно леля Жу не е била сигурна как те ще посрещнат новината за възкръсването ми. Явно е имало сериозни причини, за да не каже на Рита: „Тичай бързо там и там, те ще полудеят от радост, че брат им е жив, че се е установил в обществото и има собствено семейство.“ Изглежда, нито сестра ми Ивон, нито сестра ми Елен, нито зетьовете ми са щели да се зарадват на появата на избягалия каторжник. Явно леля Жу не е искала да поеме отговорността да разстрои спокойствието им.