Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

След мистериозното убийство на Чалбаот в края на 50-те Перес Хименес взе властта в свои ръце, макар и прикрит зад „сламения човек“ на хунтата Фламерих. Възцари се диктатурата. Първата й проява — премахната беше свободата на словото. Над печата и радиото беше наложена цензура. Опозицията излезе в нелегалност и кошмарната Seguridad Nacional — политическата полиция — излезе на сцената. Най-преследвани бяха комунистите и членовете на Action Democratica (партията на Бетанкур).

На няколко пъти се наложи да укриваме нелегални във „Вера Крус“. Никога не хлопвахме вратата пред хората, имащи нужда от помощ. Никога не им искахме документи за самоличност. С радост давах лептата си на привържениците на Бетанкур — човека, чийто режим ме освободи и ми даде подслон. Рискувахме да загубим всичко, но Рита разбираше, че не можем да постъпваме другояче. От друга страна, хотелът се беше превърнал в убежище на изпадналите в беда французи — като например сънародниците, които идваха във Венецуела с мизерни средства и не знаеха къде да отседнат. Ние им давахме възможност да спят и да се хранят безплатно при нас докато си намерят работа. В Маракаибо бяха започнали да ми викат „френския консул“. Между хората, на които помогнахме, беше и Жорж Арно. Настанихме го, хранихме го и му осигурихме необходимото, за да се прехвърли в Колумбия. По-късно той си присвои авторските права над една история, която аз му разказах, и я нарече „Възнаграждение за страха“. Вероятно за да ни се отблагодари, той съвсем безплатно ни опозори в една от последните си книги.

През тези години се случи едно особено важно за мен събитие — почти толкова важно, колкото срещата ми с Рита: възобнових връзките със семейството си. Веднага щом Рита тръгнала обратно за насам, леля Жу писала на сестрите ми. И сега изведнъж получих три писма — от леля Жу и от двете ми сестри. Бяха минали двайсет години. Най-после край на мълчанието. Треперех от страх, преди да отворя първото писмо. Какво ли съдържаше то? Не смеех да го прочета. Дали се отказваха от мен завинаги, или…

Ура! И в трите писма тържествуваше радостта, че съм жив, че съм станал почтен гражданин, че съм се оженил за такава прекрасна жена (леля Жу им беше наговорила най-хубавите неща на света за Рита). Преоткрих сестрите си, но преоткрих също техните семейства, които приех като част от моето голямо семейство. По-възрастната ми сестра се радваше на четири хубави деца — три момичета и едно момче. Мъжът й също беше хванал писалката, за да ми каже лично, че храни най-искрено приятелство към мен, че е щастлив, задето съм на свобода и се чувствам добре. Снимки, още снимки, ситно изписани страници със спомени, разкази за сегашния им живот, за преживяното през войната, за децата. Прочетох всяко изречение, всяка дума по няколко пъти, за да разбера, да вникна във всекидневието им, да усетя очарованието му.

И някъде от пещерата на времето, след черната дупка на затворите и каторгата, пред мен изплува детството ми: „Скъпи мой Рири…“, ми пишеше сестра ми. Тя смяташе, че на снимката, която им изпратих, изглеждам като точно копие на баща ни. Щом му приличам толкова на външен вид, значи му приличам и по сърце, пишеше тя. Двамата с мъжа й изобщо не се бояха от възможността да се появя отново в живота им. Полицията беше научила за посещението на Рита в Ардеш и ги беше посетила, за да измъкне някаква информация. Зет ми им отвърнал: „Да, можем да ви дадем информация за него. Той се чувства добре и е много щастлив. Благодаря, че се заинтересувахте.“

Другата ми сестра живееше в Париж и се беше омъжила за адвокат корсиканец. Имаха двама сина и една дъщеря и се радваха на добро положение в обществото. От нейното писмо бликаше същата радост: „Ти си свободен, обичан, имаш собствен дом, изградил си си положение, живееш като нормален човек! Браво, скъпото ми братче! Децата ми, съпругът ми и аз благославяме Господ, задето ти е помогнал да излезеш като победител от онази ужасна каторга, където те беше захвърлила съдбата.“

По-голямата ми сестра предлагаше да вземе при себе си дъщеря ни, за да й осигури по-добро образование. Ние с Рита приехме. Но това, което стопли най-много сърцето ми, е, че нито една от тях дори не намекваше да се срамува от брат си — избягалия каторжник. Отгоре на всичко, насред този порой от прекрасни новини успях да открия адреса на моя приятел д-р Гибер Жермен — бившия лекар в каторгата, който на Роаял се грижеше за мен като за член на семейството си, канеше ме в дома си и ме закриляше. Двамата с жена му укрепиха вярата ми, че и аз имам достойнство като всяко нормално човешко същество. Благодарение на този изключителен човек беше премахната пълната изолация в затвора на Сен Жозеф; благодарение на него успях да се прехвърля на Дяволския остров, откъдето избягах. Писах му и бях изключително щастлив, когато една сутрин получих следното писмо: