Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Истина е, че в политическо отношение Венецуела продължава да зависи от своя петрол, но поне съумява да го продава скъпо. А чуждите петролни компании са принудени да оставят на държавата до осемдесет и пет процента от печалбата си.

Венецуела обаче притежава и други богатства освен петрола, желязото и различните полезни изкопаеми. Венецуела има своите граждани — богат резерв от мъже и жени, чиято основна цел е да освободят изцяло страната си от чуждия икономически натиск, независимо кой го упражнява. Мъже и жени, които започнаха да доказват и ще доказват все по-убедително, че Венецуела може да утвърди, да уважава и развива демокрацията не по-зле от която и да било държава.

В университетите — истински средища за новаторство в политиката и политическата култура, младите мечтаят за социална справедливост и радикално преобразяване на родината им. Те вярват, убедени са, че ще успеят да постигнат идеалите си, без да нарушават основните принципи на свободата на личността, и че ще донесат щастие на народа си, без да попадат в клопките на крайно дясна или крайно лява диктатура. Разбира се, всички тези вълнения не могат да минат без някои прояви на насилие. Информационните агенции бързат да разпространяват новините за тези прояви по целия свят, без да обясняват причините, които са ги породили — а именно жаждата за социална справедливост и свобода. Аз вярвам в младежта на тази страна, вярвам, че тя ще допринесе за изграждането на едно общество — пример за останалите заради демократичността си, но също и заради солидната икономика. Защото не бива да забравяме, че огромните залежи в най-близко бъдеще ще бъдат напълно индустриализирани. Тогава Венецуела ще е спечелила голямата си битка. Знам, че ще я спечели.

Освен възможностите за бурно развитие на индустрията и богатствата на земните си недра Венецуела е идеална страна за развитието на туризма. Тя притежава всички условия, които могат да я превърнат в рай за туристите — пясъчните плажове, обрамчени с кокосови палми, слънчевия климат, възможностите за риболов в топлите води, летищата, способни да приемат и най-големите самолети, евтинията, островите, симпатичното местно население, неговата гостоприемност, липсата на намек за расова сегрегация. Достатъчно е да пътуваш един час със самолет от Каракас, и можеш да се озовеш сред индианците, потъналите в нега села около Маракаибо или вечните снегове на Андите.

Съвсем скоро Венецуела ще бъде в състояние да посреща огромни контингенти от туристи, които никога няма да съжаляват, че са дошли — толкова много са възможностите на страната да задоволи всички вкусове, и капризи. Народът е политизиран наистина, но само по отношение на вътрешните си проблеми. За сметка на това не му липсва мъдрост и той никога не си позволява да съди за чужденците по това какъв режим властва в тяхната страна.

Винаги съм си мечтал да видя един ден как с помощта на големите синдикални централи семействата ще могат да се събират по време на ваканциите си не в големите хотели, а в кокетни бунгала, където ще се чувстват свободни и независими от разни графици. Самолетите са толкова бърз транспорт, а чартърните полети позволяват да се намали много цената на билета. Тогава защо синдикатите по цял свят да не се обединят и да построят във Венецуела евтини ваканционни селища за членовете си?

Накратко, Венецуела е толкова щедро надарена от природата страна, че не се нуждае от политик за държавен глава, а по-скоро от един добър счетоводител, заобиколен от активен екип, който с печалбите от петрола ще построи фабрики за преработка на полезните изкопаеми и ще отвори нови работни места.

Една революция трябва да протече от горе на долу. Така тя ще постигне много по-добри резултати от революциите, които тръгват по обратния път. А захранената с нови политически идеи младеж може да се надигне, ако не осъзнае, че върховете активно действат за дълбоки промени в обществото. Аз лично съм убеден, че Венецуела ще спечели тази битка и ще успее благодарение на богатствата си да осигури и на най-скромния си гражданин добър стандарт на живот.

1951… Стигам в спомените си до тази година и ме обзема чувството, че просто няма какво повече да разказвам. Лесно е да разказваш истории за бури, главоломни падания и изкачвания обратно до върха, но когато повърхността е гладка и спокойна, ти се иска просто да се отпуснеш в тихите бистри води и да се унесеш мълчаливо в миналото. Ето обаче, че дъждът отново завалява, тихите води се надигат, вихърът ви понася и въпреки желанието ви да живеете спокойно, настрани от вълненията, външните събития така нахлуват в личния ви свят, че се налага отново да побегнете, за да спасите черупката си. И вие хуквате през пороя с надеждата, че ще намерите някое друго закътано пристанище.