Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Вярно е, че и двете бяха омъжени, че имаха деца и тези деца сигурно дори не подозираха, че съществувам. Жената на баща ми си е казала: нека да бъдем по-предпазливи. Без да знам повече подробности, си извадих заключение, че докато съм бил в каторгата, аз съм живял и оцелял с мисълта за моите близки, докато те са направили всичко възможно, за да ме забравят колкото могат по-бързо. Така жена ми се върна само с малко пръст, взета от гроба на баща ми, и със снимката на този гроб, където точно четири месеца преди пристигането й татко намерил вечен покой.

И все пак успях да видя през очите на Рита (Шампел я беше развел навсякъде) местата, където прекарах детството си. Тя ми разказа с подробности как изглежда сега сградата на основното училище, в която живеехме с татко. Представих си паметника на незнайния воин точно срещу градинката и самата градинка. Имах усещането, че дори разцъфналата мимоза не се е променила през всичките тези години, за да може жената, която преди месец я е попивала с очи, да ми каже: „Нищо, или почти нищо не се е променило. Ти толкова пъти си ми рисувал картината на своето детство — имах чувството, че посещавам отдавна познати места.“

Често пъти молех Рита да ми разкаже отново един или друг момент от пътешествието си. Животът в хотела продължи обичайния си ход. Но дълбоко в душата ми бе настъпила необяснима промяна. Не се чувствах като зрял мъж на средна възраст, научил за смъртта на един баща, когото не е виждал от двайсет години. Не, чувствах се като десетгодишно хлапе, което е живеело с татко си, в един момент е проявило непослушание, избягало е от училище, за да си поиграе, и на връщане разбрало, че баща му вече го няма.

Дъщерята на Рита — Клотилд, пристигна. Караше шестнайстата си година, но беше толкова тънка и крехка, че хората я мислеха за дванайсетгодишна. Дребна, с дълги и къдрави черни коси, които падаха върху раменете й. Черните й очи блестяха от ум и любопитство. Не приличаше на девойче, а на хлапе, което още си играе с кукли. Между нас веднага възникна взаимно доверие. Тя като че ли разбра, че мъжът, който живее с мама, ще се превърне в най-добрия й приятел и винаги ще я обича и закриля.

След пристигането й сякаш попаднах в плен на непознато чувство — желанието да я закрилям, да я направя щастлива, да видя, че ме смята ако не за баща, то поне за най-сигурната опора в живота си. Сега, когато Рита пое своята част от задълженията, вече можех да ходя на пазар по-късно — към седем часа. Водех със себе си и Клотилд. Двамата тръгвахме от къщи, хванати за ръка. Водехме кучето Мину, а зад нас подтичваше Карлито, който носеше кошниците. За нея всичко беше непознато, искаше да види всичко наведнъж. Когато забележеше нещо странно, веднага започваше да разпитва на висок глас. Най-силно впечатление й правеха индианците с дългите си шарени роби, с изрисуваните лица и плетените шалове, обединяващи всички цветове на дъгата. Фактът, че водех със себе си едно дете, което се вкопчваше в ръката ми при всяка въображаема опасност, сякаш за да се подсети, че има кой да я закриля сред многоцветната шумна тълпа, ме вълнуваше дълбоко и подхранваше в мен ново чувство — бащината любов. „Да, малка Клотилд, върви спокойно и доверчиво през живота, бъди сигурна, че до последния си миг ще правя всичко възможно, за да премахвам бурените от пътя ти.“

И накрая двамата се връщахме доволни в хотела и винаги носехме на Рита някаква забавна история за това, което сме видели или което ни се е случило на пазара.

Зная, че читателят очаква да научи от тази книга преди всичко за приключенията, които лично аз съм преживял, а не подробности от историята на Венецуела. Затова нека ми прости отклонението, но държа да разкажа за някои важни политически събития, които се случиха по време на описвания от мен период. Правя го по две причини. Първо, защото въпросните събития промениха хода на моя живот и повлияха на някои решения, които се наложи да взимам, и, второ, защото по време на срещите ми с читателите на „Папийон“ в няколко различни държави открих, че хората твърде малко познават Венецуела.

Повечето европейци знаят, че Венецуела се намира в Южна Америка (но не им е ясно в коя точно част на континента), че има петролни залежи и че е експлоатирана от североамериканците — нещо като колония на САЩ. А това далеч не е вярно.

Наистина, властта на петролните компании в миналото е била много голяма, но постепенно венецуелските интелектуалци успяха почти изцяло да освободят страната си от американското влияние. Понастоящем спокойно можем да говорим за пълна политическа независимост на Венецуела и това се доказва от достойното й място в ООН и други международни организации. Всички политически партии в еднаква степен милеят за правото на Венецуела сама да ръководи съдбините си независимо от волята на чужди държави. Затова след идването на власт на Калдера ние установихме дипломатически отношения с всички страни по света независимо от политическите им режими.