Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Лион, 21 февруари 1952. Скъпи Папийон, много сме щастливи, че най-после имаме новини от теб. От доста време предполагах, че търсиш начин да се свържеш с мен. По време на престоя ми в Джибути мама ми каза, че при нея се е получило писмо от Венецуела, но не знаеше кой е подателят му. Най-накрая тя ми прехвърли твоето писмо. И така след доста перипетии ние се срещаме отново. От септември 1945 г. насам — датата, когато напуснах остров Роаял, с мен се случиха доста неща.

(…) Най-после през октомври 1951 г. получих назначението си в Индокитай и на 6 март ще трябва да замина за две години. Този път тръгвам сам. Там на място, ако преценя, ще направя необходимите постъпки, за да взема и жена си. Както виждаш, доста километри съм изминал от последния ни разговор насам. Запазил съм някои добри спомени от онова време, но — уви! — така и не успях да открия никой от гвианските си приятели. Дълго получавах писма от готвача ми Рюш, който се премести в Сен Лоран, но след като заминах за Джибути, кореспонденцията ни се прекъсна. Много се радваме да научим, че си здрав, щастлив и че си си намерил място под слънцето. Странно нещо е животът, но поне, доколкото аз си спомням, ти никога не си бил склонен да се поддаваш на отчаяние. Ето че си бил прав. Снимката с жена ти също ни зарадва и още веднъж ни доказа, че си постигнал много. Може пък един, ден да намерим начин да ти дойдем на гости. Кой знае! Човек предполага, Господ разполага. От снимката си личи, че имаш добър вкус. Госпожата изглежда очарователна, а хотелът ти ни се стори доста приятен. Скъпи Папийон, прости ми, че те наричам с този прякор, но той ми навява толкова спомени!

(…) Ето, приятелю, и някои подробности около нашия живот. Честно казано, често пъти сме намирали повод да си говорим за теб и да си припомняме разни неща. Особено случая, когато онзи доносник си пъхна носа където не трябваше. 4 4 Става дума за епизода от първата книга на Шариер „Папийон“, където доносник разкрива издълбаното в един гроб скривалище за сала на двама бегълци. — Бел.пр. Скъпи Папийон, изпращам ти една снимка, на която сме двамата с жена ми. Снимката е съвсем прясна — правена е преди около два месеца в Марсилия. Сега-засега ти казвам довиждане и се надявам, че ще продължа да получавам новини от теб. С жена ми те поздравяваме, предай нашите най-добри чувства на жена ти.

Отдолу госпожа Гибер Жермен също беше драснала няколко реда: „Поздравления за успеха ви и най-добри пожелания за новата година. Продължавам да пазя прекрасни спомени за моето «протеже» — М. Гибер Жермен.“

Госпожа Гибер Жермен така и не можа да се присъедини към мъжа си в Индокитай. Той беше убит и аз никога повече не видях онзи скромен доктор, който има куража да защитава убежденията си на истински хуманист в каторгата и успя да постигне някои немаловажни резултати в полза на каторжниците. Липсват ми думи, за да изкажа огромното си уважение към този човек и жена му. Противопоставяйки се на всички, без да мисли за кариерата си, той никога не се умори да твърди, че човекът си остава човешко същество, че има надежда за спасението му, колкото и тежко престъпление да е извършил в миналото.

Идваха писма и от леля Жу. Това не бяха писма на мащеха, която никога не ти е виждала очите, а истински майчини послания, изпълнени с думи, които само майчиното сърце може да роди. Тя ми разказваше за живота на баща ми, за последните му дни. Този скромен учител цял живот беше уважавал закона, но въпреки това повтарял до края: „Детето ми беше невинно, чувствам това, а онези мръсници го осъдиха! Къде ли е той сега, след като е избягал? Дали е още жив?“ Всеки път, когато дейците на Съпротивата успявали да осъществят някоя успешна акция в Ардеш, татко казвал: „Ако Анри беше тук, щеше сега да е с тях.“ Имало и дълги периоди, когато изобщо не произнасял моето име. Тогава сякаш прехвърлял нежността, която изпитвал към мен, на внуците си. Глезел ги с неизчерпаемо търпение.

Поглъщах новините като прегладнял. Тези безценни писма възобновяваха прекъснатите връзки със семейството ми. Двамата с Рита ги четяхме и препрочитахме, пазехме ги като истински реликви. Това наистина беше Божия благословия — всичките ми близки без изключение носеха в сърцата си толкова обич към мен, но и толкова смелост, че пренебрегваха условностите на буржоазната си среда, за да изразят свободно радостта си от това, че съм жив и щастлив. Наистина им трябваше смелост, защото обществото не прощава лесно роднинските връзки с престъпници. Междувременно се бяха намерили дори хора, които да им подхвърлят: „А, този род ли, нали знаете, в тях има каторжническа жилка.“