Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Продължихме по пътя си към Сиюдад Пиар — града, разположен в най-голяма близост до железните находища. По-късно, докато го разглеждахме, аз разказах на Рита за Матюрет и за това колко странно се променят понякога нещата в живота. Двамата с него двайсетина пъти се бяхме оказвали на косъм от смъртта в океана; бяхме рискували всичко; бяхме заловени повторно и изпратени обратно в каторгата. И той като мен гни две години в изолатора и ето сега — точно когато съм тръгнал към поредното приключение, го срещам най-случайно. При това го срещам в навечерието на сватбата му, намирам го установен, със скромно положение, но щастлив. И двамата с Рита едновременно помислихме едно и също: „Миналото няма значение. Важно е какво си успял да постигнеш в настоящето.“

В Сиюдад Пиар не открихме нищо, което да ни заинтригува, и накрая се върнахме в Каракас с идеята да закупим някое заведение с добро име и клиентела. Бързо намерихме точно това, което най-добре подхождаше на вкуса и финансовите ни възможности — малко ресторантче, наречено „Арагон“ и разположено на чудно място — пред входа на парка „Карбобо“.

„Арагон“ тъкмо си търсеше нов собственик. Офертата веднага ни пасна. Началото беше тежичко, тъй като бившите собственици бяха дошли от Канарските острови и ни се налагаше да променяме всичко в ход. Променихме менюто и започнахме да предлагаме френска и венецуелска кухня. Клиентелата нарастваше ден след ден. Сред редовните ни гости имаше лекари, зъболекари, химици, адвокати. А също и индустриалци. Месеците се заизнизваха, всичко вървеше чудесно.

Беше понеделник, 6 юни 1956 г., девет часът сутринта, когато получихме прекрасната новина: Министерството на вътрешните работи ме уведомяваше, че молбата ми за получаване на венецуелско гражданство е удовлетворена.

Това беше голям ден за мен — възнаграждение за повече от десет примерни години, прекарани на тази земя, без властите да имат повод да ме критикуват за което и да било действие, извършено на територията й. И така, дойде 5 юли 1956 г. — националният празник на страната. Отивах да се закълна във вярност пред знамето на новата ми родина, която ме прие, без да се интересува от миналото ми. Триста души застанахме пред знамето. Рита и Клотилд бяха сред публиката. Трудно ми е да обясня онова, което изпитвах — из главата ми се блъскаха толкова мисли, толкова чувства се бяха насъбрали в сърцето ми. Мислех за онова, което ми е дал венецуелският народ — материална помощ, морална подкрепа… Без нито веднъж да заговори за миналото ми. Мислех и за индианската легенда, според която местните хора били синове на Перибо — Луната. Перибо бил велик воин. Веднъж, за да се спаси от стрелите на враговете, той подскочил толкова високо, че се издигнал над облаците, ранен на няколко места. Докато се издигал в небето, от раните му падали капки кръв. В мига, в който докоснели земята, те се превръщали в хора — родоначалниците на този народ. Мислех за легендата и се питах дали Симон Боливар, освободителят на Венецуела, не е пръснал също част от кръвта си по тази земя, за да се роди от нея расата на щедрите, човеколюбиви хора наследили най-доброто от него.

Засвири националният химн. Всички станаха на крака. Гледах втренчено обсипаното със звезди знаме, което плющеше във въздуха, и сълзите ми течаха. С пълен глас запях заедно с останалите. Аз, който мислех, че никога повече през живота си няма да пея националния химн на която и да било страна, сега изричах думите от химна на новата ми родина:

Да, именно на този ден завинаги се разделих с оковите си.

— Закълнете се във вярност пред това знаме, което отсега нататък е ваше знаме.

Тържествено всички ние се заклехме, но си мисля, че от тристата души най-искрен беше Папийон. Този, когото родината осъди на доживотна каторга. Да, Франция беше моята земя. Венецуела е моят рай.

Оттук нататък събитията започнаха да се развиват с главоломна скорост. Като венецуелски гражданин имах право на паспорт и веднага си подадох документите. Треперех от вълнение, когато ми го връчваха. Още повече се вълнувах, когато отидох да го взема от испанското посолство, попълнен с красива виза за три месеца. Вълнувах се, когато гледах как митничарят слага печат, преди да се кача на борда на „Наполи“ — хубавия параход, който понесе Рита и мен към Европа, към Барселона. Почти треперех, докато мине паспортната проверка в Испания. Най-после паспортът беше отново у мен, обогатен с още един печат, удостоверяващ, че съм влязъл в страната. Отнасях се към този документ с такова преклонение, че от страх да не го загубя, накарах Рита да сложи ципове на всичките ми вътрешни джобове.