Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

1914 г. Войната избухна и татко замина. Отидохме да го изпратим на гарата. Беше се записал в ротата на алпийските стрелци — щеше да се върне скоро. На раздяла ни каза: „Бъдете добри деца и слушайте майка си. Момичетата трябва да й помагат в домакинството, защото сега тя ще преподава едновременно на своите и на моите ученици. Войната ще свърши бързо — всички казват така.“ Останали на перона, ние дълго се взирахме след влака, от който татко ни махаше за сбогом.

Четирите години война не помрачиха много домашното ни щастие. Живеехме малко по-притеснено. Аз се преместих да спя в голямото легло при мама. Заех мястото на татко, който на фронта се биеше като истински мъж, какъвто никога не съм се съмнявал, че е. Четири години от световната история са твърде незначителен период. Четири години от живота на едно дете са твърде дълго време. Пораснах бързо, играех си на войник, на битки. Връщах се раздърпан и често пъти целият в синини, връщах се като победител или победен, но никога не плачех. Мама превързваше драскотините ми или налагаше насиненото ми око със сурово месо. Сърдеше се по малко, но никога не повишаваше тон. Почти прошепваше упреците си, за да не би сестрите ми да чуят, че ми се кара — това си беше проблем между нас двамата. „Моля те, бъди послушен, скъпи Рири, майка ти е толкова преуморена. Тези класове от по шейсет ученици просто ми изстискват силите. Не виждаш ли, че вече не издържам, това надвишава възможностите ми. Хайде, съкровище, бъди поне ти добър и кротък!“ Всичко свършваше с целувки и обещание за примерно поведение през следващия ден, а понякога и през цялата идна седмица. Винаги спазвах обещанията си.

Голямата ми сестра беше на тринайсет години, а Ивон — на дванайсет. И двете ме обичаха много, макар че понякога ги дърпах за плитките. В деня, когато татко замина, мама хлопна капака на пианото и каза, че ще го отвори, едва когато той се върне.

Открихме, че някой краде от запасите ни с дърва, складирани под един навес зад училището. Мама започна да се страхува от тъмното. Притисках се до нея, прегръщах я с детските си ръце и вярвах, че я закрилям: „Не се страхувай, мамо. Аз съм мъжът в къщата и съм достатъчно голям, за да те защитавам.“ Откачих пушката на татко и я заредих с два куршума за глигани. Една нощ моята фея се събуди, разтърси ме и прошепна, треперейки:

— Чувам крадците. В момента влачат един клон.

— Не се бой, мамо.

Успокоих я и се измъкнах внимателно от леглото, сякаш на двора някой можеше да дочуе стъпките ми в спалнята. Хванах пушката и с безкрайна предпазливост отворих прозореца. Той леко проскърца, аз спрях да дишам и задържах с една ръка кепенците. После подпрях пушката на рамото си побутнах кепенците, които безшумно се отвориха. Имаше пълнолуние и на двора беше светло като ден. Ясно видях, че под навеса няма жива душа. Купчината с дърва не беше пипната: „Спокойно, мамо, няма нищо. Ела да видиш.“ Прегърнати, двамата останахме известно време на прозореца, успокоени, че не са дошли крадци. Мама беше много доволна, че синът й е толкова храбър.

Колкото и щастливо да живее едно хлапе на десет години, ако няма баща в къщата, то често започва да прекалява с лудориите. Никак не исках да наскърбявам прекрасната си майка, която обожавах, но все се надявах, че тя няма да научи за поредната беля. Веднъж вързахме опашката на някаква нещастна котка за звънеца пред входната врата на една къща, друг път хвърлихме от моста на Ардеш велосипеда на лесничея, който беше тръгнал да лови бракониери по реката. И други такива… Стреляхме с прашки по птичките, а два пъти дори ходихме с татковата пушка да ловим заек — приятелят ми Рике Дьобан твърдеше, че го е видял да подскача сред нивите. Да изнесем и да внесем обратно татковата пушка, без мама да ни види, беше истинско приключение.

1917 г. Татко беше ранен в главата от избухнал близо до него шрапнел, но животът му бе вън от опасност. Новината пристигна по линията на Червения кръст и ни подейства като гръм от ясно небе. Не сме се вайкали, почти не плакахме. Двайсет и четири часа по-късно все още никой от съседите не беше научил — мама продължаваше да води уроците както преди. Гледах я и й се възхищавах. Обикновено сядах на първия чин, но този път бях седнал назад, за да се намеся, ако някой започне да прави бели. В три и половина следобяд силите на мама, изглежда, привършиха. Чувствах го, защото по програма трябваше да имаме естествени науки. Вместо това тя написа на дъската някакво уравнение и каза: „Имам нужда да изляза за няколко минути. Решете задачата в тетрадките си по аритметика.“