Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Измъкнах се след нея — беше се облегнала на акацията пред входната врата. Скъпата ми майка плачеше, не бе могла да издържи. Сестрите ми ги нямаше — те учеха в гимназията в Обена и се връщаха чак в шест. Притиснах се към нея, но не заплаках. Опитах се да я успокоя и когато тя ми каза през сълзи „Баща ти е ранен“, сякаш не го знаех, с детската си логика намерих най-правилния отговор: „Още по-добре, мамо. Значи за него войната е свършила и вече можем да бъдем сигурни, че ще се върне жив.“ Изведнъж мама осъзна колко съм прав.

— Виж ти, това е точно така! Прав си, скъпи, татко ще се върне жив!

Тя ме разцелува и, хванати ръка за ръка, двамата се върнахме в клас.

Испанският бряг се откроява все по-ясно, вече мога да различа бели петънца — това са къщите. Започвам да различавам детайлите така, като започвам ясно да си спомням за лятото на 1917 г., прекарано в Сен Шамас, където татко беше настанен за лечение. Раните му не бяха от най-тежките, но няколко мънички парченца от шрапнела, които не можеха да се извадят с операция, му причиняваха доста неприятности. Както и да е, нямаше вече да ходи на фронта. Ранените бяха толкова много, че едва се намираха легла. Случи се обаче едно чудо — местната учителка реши да отстъпи на татко апартамента си по време на ваканцията. Щях да прекарам цели два месеца с татко! Жилището й, както и нашето, се намираше в сградата на училището. Беше снабдено с всичко необходимо — имаше дори една норвежка тенджера. Събрахме се цялото семейство — весели, здрави, щастливи. Мама сияеше — успяхме да се измъкнем живи от тази проклета война, но тя продължаваше да вършее своите жертви.

— Не бива да сте егоисти, скъпи деца. Не бива да мислите само за нашето си семейство или за игрите си. Не бива да прекарвате времето си само в тичане и веселби, трябва да отделяте време и за другите.

И така, ние започнахме да придружаваме мама, която всяка сутрин ходеше в болницата, за да помага на медицинските сестри да се грижат за ранените. Всеки от нас вършеше по нещо полезно: разхождахме инвалиди в колички, водехме слепите, пишехме писма вместо ранените, изслушвахме онези, които не можеха да се надигнат от леглата си и които копнееха да говорят с някого за семействата и най-вече за децата си.

И точно когато се връщахме с влак от Сен Шамас, някъде около Вогюе на мама й стана толкова лошо, че отидохме право у леля Антоанет, сестрата на баща ми, която живееше наблизо. Отдалечиха ни от постелята на мама, защото докторът заяви, че се е разболяла от някаква неизвестна, силно заразна болест. Вероятно се бе заразила, превързвайки индокитайци в болницата. Двете ми сестри постъпиха в интерната на девическата гимназия в Обена, а аз — в интерната на мъжката гимназия.

Изглежда здравето на мама беше започнало да се подобрява. Въпреки всичко на мен ми беше много мъчно и затова отказвах да се забавлявам с другите момчета. Понякога сестричките ми идваха да ме видят и пак се връщаха в своя си интернат. Една неделя излязох да ги поизпратя извън сградата на общежитието. На връщане се спрях пред един явор и започнах да мятам по него ножа си. Почти всеки път успявах да го забия в кората на дръвчето. Обикновено прекарвах свободното си време тук на пътя, почти до стената на училището. Улицата водеше към гарата, която бе едва на петстотин метра.

Чух свирката на влака — не разбрах дали пристига или тръгва. Не чаках никого, затова не гледах към улицата, по която минаваха слезлите от влака пътници. Вместо това като автомат хвърлях ножа си по дървото. Беше към пет часа следобед. Слънцето беше слязло ниско и ми пречеше да се прицелвам добре. Преместих се, за да не ми блести в очите, и тогава внезапно видях как смъртта пристъпва бавно към мен.

Вестоносците на смъртта вървяха с наведени глави, с лица, прикрити от черните воали, стигащи чак до земята. Познах ги веднага въпреки целия този погребален маскарад — леля Онтин, леля Антоанет, майката на баща ми и зад тях мъжете, които като че ли се опитваха да се скрият. Баща ми — буквално пречупен на две, и двамата ми дядовци, облечени в черно.

Не тръгнах към тях, всъщност не направих нито едно движение — и как бих могъл? Кръвта се беше отдръпнала от сърцето ми, то сякаш въобще престана да бие, и колкото и да исках да заплача, в очите ми не се появи нито една сълза. Групата спря на повече от десет метра от мен. Не смееха да се приближат. Нещо повече, като че ли се срамуваха, биха предпочели те самите да са мъртви, но не и да се изправят пред мен и да ми кажат това, което вече знаех. Мрачното им облекло говореше вместо тях: „Майка ти е мъртва, мама умря съвсем сама, съвсем самотна.“ Кой е бил до нея в последния й миг? Никой, тъй като аз — най-голямата любов в живота й — не съм бил там. Мъртва и погребана, без да успея да я зърна, без да може да ме целуне за последен път. Тогава татко тръгна напред като войник, който изскача пръв от окопа при атака. Почти успя да се изправи. Лицето му излъчваше само отчаяние и мъка, не беше в състояние да сдържи сълзите си. Аз стоях все така неподвижен, а и той не протегна ръце, за да ме прегърне. Знаеше много добре, че нямам сили да направя дори крачка. Най-накрая стигна до мен, обгърна ме безмълвно с ръце. Едва тогава избухнах в ридания и през сълзи го чух да казва: „Умря, произнасяйки твоето име.“ И припаднах.