Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Детството… Една градина, в която растеше френско грозде, сестрите ми — които още не бяха се превърнали в девойки, натежалите от плод дръвчета, които не биваше да обираме, преди тате да е разрешил. (Крушата под прозорците обаче винаги ме мамеше твърде много. Редовно се измъквах през задния прозорец на първия етаж и се наяждах до насита с недозрели плодове. После страдах от колики.)

Бях вече на осем години, но продължавах да заспивам на коленете на татко или в прегръдките на мама. Не усещах кога са ме съблекли, нито кога нежните ръце на майка ми са ми нахлузили пижамата. Понякога усещах в просъница как се надвесва над леглото ми и я прегръщах силно. Тя оставаше, притисната до мен, дълго, много дълго, докато заспя отново, и после тихо се отдалечаваше. Бях най-разглезеното от трите деца. Така си беше редно — единствено момче, наследникът на фамилното име. Какичките бяха доста по-големи от мен. Най-голямата на единайсет, а по-малката — на десет години. Аз бях бъдещият крал, а те — само принцеси. Нали, мамо?

Колко красива беше мама — тънка, изящна, винаги елегантно облечена! Нима е необходимо да я описвам? Тя беше най-красивата на света, най-нежната, най-изисканата. Трябваше да я види човек как свири на пиано. Понякога се промъквах зад гърба й и затварях очите й с ръце. Беше чудесно да имаш майка, която може да свири, без да гледа нотите или дори клавишите. При това мама не беше родена за учителка. Тя не беше ходила на обикновено училище, защото беше имала много богат баща. Двете със сестра й Леонтин бяха посещавали най-скъпите и елитни училища в Авиньон като всички останали дъщери на богати буржоазни семейства. Дядо ми Тиери обаче обичал твърде много светския живот. Возел се на скъпи каляски, теглени от прекрасни коне, ходел по бляскави приеми. И хубавата ми майчица, която с голямата си зестра трябвало да се омъжи за някой от собствената си среда и да живее, без да работи до края на дните си, в един момент била принудена да започне да си изкарва хляба като учителка. Дядо беше толкова мил, но имаше прекалено широки пръсти и меко сърце. Беше срещал твърде много хубавици, жадни за подаръци по време на разгулните си разходки из околностите на Авиньон, и накрая беше стопил зестрата на мама.

Тези подробности ги бях подочул оттук-оттам, когато възрастните си говореха, без да забелязват присъствието ми. Най-често за това говореше леля Онтин (Леонтин), която бе прибрала дядо ми да живее при нея във Фабра. Впрочем и мама, и сестра й са щели да спасят по нещичко от зестрите си, ако на дядо не му била хрумнала грандиозната идея да построи висящи градини над покрива на една от къщите си. „Той си мислеше, че живее във Вавилон!“, възкликваше леля Онтин. Мама кротко й отговаряше „Трябва да признаем, че градините станаха много хубави.“ Единствената неприятност дошла от това, че под тежестта на „много хубавите градини“ стените на къщата започнали да се пропукват и се наложило да ги укрепят с кръстосани на „X“ стоманени пръти. Накрая, за да платят за каприза, трябвало да продадат спешно сума имоти на загуба.

Невероятен беше този мой дядо! Имаше бастунче и малък снежнобял мустак като Раймон Поанкаре. Сутрин двамата, хванати ръка за ръка, обикаляхме околността. Беше секретар в кметството във Фабра, където ходех през ваканциите. („Трябва да си изкарва поне парите за тютюна“, казваше леля Онтин.) Затова непрекъснато разнасяше някакви документи от града до фермите и обратно. Забелязах, че леля е абсолютно права за едно нещо: дядо винаги се застояваше по-дълго във фермите с хубави стопанки. Той обаче твърдеше, че хубостта на стопанките няма никакво значение за него. Просто му било приятно да си приказва със симпатични и гостоприемни домакини. Особено обичах да ходим във фермата на една хубавица, която ми позволяваше да яздя магаренцето й и ме оставяше да си играя с дъщеря й Мирей. А трябва да ви кажа, че Мирей, макар да беше на моя възраст, знаеше много по-добре от мен как се играе на мама и татко.

— Колко сме щастливи! — казваше често мама. — Добре че татко се разори. Благодарение на това можах да се срещна с твоя баща, който е най-чудесният човек на света. Пък и знаеш ли, скъпи Рири, ако не бях загубила зестрата си, и ти нямаше сега да си тук.

— А къде щях да бъда?

— Далеч, много далеч, но със сигурност не тук.

— О, скъпа мамо, какъв късмет, че дядо обичал висящите градини!

Едва осемгодишен, вече бях голям беляджия. Ходех скришом да плувам в Ардеш. Научих се да плувам съвсем сам. Разбира се, по това време нямахме бански костюми и плувахме голи-голенички. Движехме се на тумби по седем — осем момчета. Трябваше да се крием най-вече от лесничея. Скачахме във водата, като гледахме да се пльоснем по корем. Реката не беше широка — едно-две загребвания, и хоп! — улавях се за — тревите на другия бряг. В компанията винаги имаше един „голям“, който се грижеше за малките като мен. „Големият“ обикновено беше на около дванайсет години и сам поемаше цялата отговорност за нас. Винаги можехме да разчитаме на него, за да ни изтегли обратно на брега. Ако ли пък някой от малките започнеше да се дави насред реката, „спасителят“ скачаше във водата, за да го извади. Колко прекрасни бяха онези слънчеви дни във водите на моята река! Ловяхме пъстърва с голи ръце. После се връщахме у дома едва след като изсъхнем добре на слънцето. Косите ми вече бяха къси — не се налагаше дълго да ги суша. Имахме едни съседи — Дьобанови. Симпатични хора, на които майка ми имаше пълно доверие. Затова, когато се върнех от реката, винаги казвах, че съм бил у тях.