Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Цялото пътешествие ми се стори прекрасно — харесвах морето по време на буря, харесвах дъжда, който се изливаше върху палубата, симпатичен ми беше дори намусеният пазач на багажното отделение, който с огромно нежелание ми позволи да сляза в трюма и да проверя дали огромният ни току-що купен линкълн е добре подпрян отвсякъде. Всичко ни изглеждаше прекрасно, защото сърцата ни пееха. Независимо дали в трапезарията, бара, танцовия салон, независимо дали имаше хора около нас или бяхме сами, ние непрекъснато се гледахме в очите и си говорехме без думи. Отивахме в Испания, близо до френската граница, за да направим нещо, за което аз години наред не смеех дори да мечтая. Казвах на Рита с очи:

— Сладка моя, благодарение на теб ще мога да видя семейството си. Ти ме доведе дотук.

А нейните очи ми отговаряха:

— Бях ти обещала, че един ден, стига да ми имаш доверие, ще можеш да целунеш своите, без да се боиш.

И наистина, това набързо подготвено пътешествие имаше една цел — да се срещна с роднините си на испанска земя, недосегаем за френските власти. Не бях ги виждал от двайсет и шест години. Всички се съгласиха да дойдат, за да се срещнем. Щяхме да прекараме заедно цял месец на мои разноски. И то през най-прекрасното време за почивка — август. Прекарвах ден след ден на предната палуба, като че това кътче от кораба ми помагаше да се приближа по-бързо до мечтата си. Минахме Гибралтар, земята отново се изгуби от погледа ни — приближавахме.

Разположен удобно на шезлонг на борда на „Наполи“, аз се взирах в хоризонта и очаквах всеки миг да видя земя — земята на Европа. Земята на Испания, долепена до земята на Франция.

1930–1956 г.: двайсет и шест години. Тогава бях на двайсет и четири, сега — на петдесет. Цял един живот. Има хора, които умират, преди да са достигнали моята възраст. Сърцето ми бясно заби, когато най-после различих очертанията на брега. Корабът се движеше бързо и сечеше морето с носа си. Когато напуснах Франция на борда на „Ла Мартиниер“ — прокълнатия кораб, каторга преди каторгата, — когато се отдалечавах завинаги от родината си (поне аз си мислех, че е завинаги), не можех да гледам брега, защото бях затворен в желязна клетка долу в трюма. А днес в елегантното ми сако, затворен с цип във вътрешния ми джоб, се къташе новият ми паспорт. Паспорт от новата ми родина, удостоверяващ новата ми самоличност: „Ти венецуелец? Ти, който си роден във Франция от френски родители, при това учители от Ардеш?“ Да, точно така стояха нещата.

В земята на Европа, която толкова бързо се приближаваше към нас и чиито извивки вече съвсем ясно различавах, почиваха майка ми и баща ми. Там живееха и всичките ми близки. Майка ми? Тя приличаше повече на фея, между нас двамата съществуваше толкова дълбока връзка, сякаш бяхме едно цяло. Сигурно съм бил на пет годинки, когато дядо Тиери ми купи онова страхотно колело с конска глава на кормилото. Колко красив беше жребецът ми! Светлокафяв, почти риж. А каква грива имаше само! Черна, направена от естествени конски косми. Натисках толкова здраво педалите, че на равен терен карах бавачката си да се задъхва от тичане, за да не ме изгуби от поглед. После обаче се налагаше да ми помага, за да издрапам по лекия наклон, преди да стигна до забавачката. Директорката г-жа Боно беше приятелка на майка ми. Тя ме посрещаше пред входа, галеше дългите ми като на момиче къдри и казваше на разсилния:

— Отвори широко вратата, за да може Рири да влезе в училището с големия си кон.

Горд като Д’Артанян, аз натисках педалите с всички сили и нахлувах в училищния двор. Първо правех един тур за овации, после скачах леко от седлото и все не смеех да пусна кормилото, за да не тръгне колелото само нанякъде. Целувах за довиждане бавачката Тереза, а тя връчваше на г-жа Боно кутията с обяда ми. Всичките ми приятелчета — момчета и момичета, идваха да се порадват на чудното конче, защото друго такова нямаше нито в нашето градче, нито дори в околните села. Преди да тръгна от къщи, майка ми винаги ме караше да обещая, че ще дам на всичките си другарчета да покарат колелото. Беше ми ужасно неприятно, но се подчинявах. След забавлението връчвахме „коня“ на разсилния да го пази, строявахме се и влизахме в класната стая с някоя песничка на уста.

Знам, че разказът ми ще накара доста хора да се подсмихнат иронично, но искам да разберете едно — тези редове ги пише не шейсет и пет годишният човек, какъвто съм аз сега, а детето Рири от Пон д’Юсел. Споменът за детството се е отпечатал в душата ми толкова ярко, че дори сега употребявам думите, с които съм говорил тогава. Думите от времето, когато майка ми беше „фея“, баща ми — „татенце“, сестрите ми „какички“, а аз за тях — „малкото братче“.