Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

През 1953 г. решихме да продадем хотела. Лека-полека смазващата жега на Маракаибо беше започнала да ни изсмуква силите. Пък и двамата с Рита имахме вкус към приключенията и не възнамерявахме да живеем тук до края на дните си. Още повече чухме да се говори за истински бум във Венецуелска Гвиана, където били открили цели планини почти чисто желязо. Това беше на другия край на страната, затова решихме да отидем в Каракас и там да научим повече подробности. Натоварихме багажа си в зеления „Де Сото“ и една хубава утрин потеглихме, оставяйки зад гърба си пет години спокойно щастие и много приятели.

И ето ме отново в Каракас. Но това Каракас ли е? Да не би да сме сбъркали града? Проклетият Перес Хименес, който се беше провъзгласил за президент, след като известно време действа чрез подставеното лице Фламерих, се беше заел да превърне Каракас от колониален град в ултрамодерна столица. Преустройството протичаше във време на нечувано насилие и жестокост както от страна на правителството, така и от страна на нелегалната опозиция. Така например Калдера — сегашният президент на републиката, който беше избран през 1970 г., едва избягна един ужасен атентат. Мощна бомба беше хвърлена в стаята, където спял спокойно с жена си и детето си. Истинско чудо бе, че нямаше убити. Със завидно хладнокръвие двамата с жена му вместо да вдигнат шум около случая, бяха коленичили да благодарят на Господ, че ги е спасил. Това се случи през 1951 г. Искам да подчертая, че по това време той вече беше от социалхристиянската партия, защото някои твърдят, че станал християнин едва след атентата.

И все пак въпреки злините, които извърши по време на диктатурата си, Перес Хименес тотално преобрази Каракас, а също и много други неща. Старият път, който свързва Каракас с летището в Maiquetia и с пристанището La Guaira, все още съществува. Но Перес построи прекрасна автомагистрала, забележителна от техническа гледна точка, която позволява да се стигне от града до морето за четвърт час, докато по стария път това отнемаше два часа. В квартал Silencio, застроен по времето на Медина, Хименес пося небостъргачи, огромни като нюйоркските. Освен това разсече центъра на града с разкошна магистрала, свързваща крайните квартали. И прочее. Да не говорим за осъвременяването на пътната мрежа, за новите жилищни квартали за работници и хора от средната класа и други нововъведения. Сега в заспалия от векове град се вихреше истински валс на милиони долари, а от недрата му сякаш бликаше сила и енергия. Останалите държави започнаха да гледат на Каракас с друго око и чуждите капитали потекоха насам, както й специалисти във всички области. Животът тръгна с нов ритъм, вратите за емигрантите се разтвориха широко и свежата кръв на хора, свикнали с модерния начин на живот, помогна на страната да тръгне по новия си път. Единствената грешка, която правителството допусна в този период, според мен беше, че не се възползва от нахлуването на чуждестранни специалисти, за да подготви собствени кадри и да даде техническо образование на хилядите младежи, които така щяха да получат нови възможности за работа.

Възползвах се от пребиваването ни в Каракас, за да възобновя връзката си с някои стари приятели и да науча какво е станало междувременно с Пиколино. През последните години редовно бях изпращал при него познати, които да го навестяват и да му предават от мен дребни суми. През 1952 г. му пратих по негова молба пари, достатъчни, за да се установи да живее в La Guaira, близо до пристанището. Няколко пъти го каних да се пресели при нас в Маракаибо, но той всеки път отговаряше, че само в Каракас има достатъчно добри лекари. Изглежда почти беше възстановил способността си да говори и можеше да използва криво-ляво дясната си ръка. Никой не знаеше какво е станало с него. Бяха го виждали да се влачи из пристанището. После изведнъж беше изчезнал вдън земя. Може би се беше качил на някой кораб за Франция? Така и не разбрах. Често съжалявам, че не отидох още на времето да го доведа лично в Маракаибо.

Положението беше от ясно по-ясно: отиваме във Венецуелска Гвиана, където е прочутият бум с желязото и където един архитект — генерал Равар, се опитва да докаже, че въпреки невероятното си диво могъщество девствените гори и огромни реки могат да бъдат опитомени. Ако не ни хареса, се връщаме и се настаняваме в Каракас.

И така, отново натоварени в десотото, двамата с Рита плюс целият ни багаж поехме към столицата на Венецуелска Гвиана Сиюдад Боливар, разположена на брега на Ориноко. След цели осем години аз преоткрих този очарователен провинциален град и неговите внимателни, гостоприемни жители.