Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Леля Антоанет се премести да живее в нашата къща и пое работата в училището. Старите родители на майка ми също се нанесоха у нас. Мен ме прибраха от интерната, защото се страхуваха да ме оставят там сам. Татко все още беше мобилизиран. Горкият старец и двете жени се опитваха да ме обградят с нежност, но тук всяка стая ми изглеждаше гробница, а всеки предмет — реликва. Въпреки щедрите слънчеви лъчи на отиващото си лято домът ми се струваше мрачен, тъмен и отчайващо унил. Дядо непрекъснато ми говореше как татко щял скоро да се прибере, но той така и не си идваше. Всичко ме дразнеше, всичко ме нараняваше, всеки жест или дума на съчувствие, колкото и искрени да бяха, имаха обратен ефект. Този дом вече не беше моят дом.

„Мама не би казала това така, нещо повече, те нямат право да мислят, че майка като моята може да бъде заместена.“ Вече не исках да чувам мили думи, не можех да понасям нежности и внимание от разните лели, дядовци и баби. Най вече не можех да понасям опитите им да имитират майчини ласки. Не исках да бъда глезен или успокояван от когото и да било. Казах това на двете чудесни жени — без викове, без бунт, почти като молба. Мисля, че ме разбраха.

— Не искам повече да живея тук. Пратете ме в интерната. По време на ваканциите ще прекарвам достатъчно дълго време в тази дупка. Не е необходимо да се мотая тук и през учебната година.

Ваканциите ли? Как така ще прекарвам ваканциите си вкъщи? Би било светотатство да се смея и да играя из тези стаи. По-добре да ходя при леля Онтин във Фабър — ще паса козите и овцете заедно с приятелчетата си и ще се разхождам из поляни, по които кракът на хубавата ми майка никога не е стъпвал.

Войната свърши и татко се върна. Някакъв господин му дойде на гости и двамата се почерпиха с червено вино. Говориха си за земляците, загинали през войната, и накрая гостенинът изтърси: „Леко се отървахме ние с тебе, нали, господин Шариер? И на зет ти му се размина. Нищо не спечелихме, нищо не изгубихме.“

Навън вече се беше мръкнало. Измъкнах се, преди гостът да си е тръгнал, причаках го малко по-надолу и го халосах с един камък в тила. Пищейки до бога, той хукна към съседите с окървавена глава. Не можеше да разбере кой и защо го е замерил. Не можеше да разбере, че преди малко, докато изреждаше имената на загиналите през войната, пропусна да спомене най-свидната жертва. Тази, чиято загуба беше единствено непоправима. Майка ми.

Не, господине, съвсем не се отървахме леко.

И така, всяка година през есента аз се връщах в интерната на прогимназията. Започнах да се готвя за конкурсните изпити за техникума в Екс ан Прованс. И всяко лято четиримата с татко и сестрите ми бягахме от къщи, за да отидем във Фабър, където прекарвахме възможно най-хубавите ваканции, защото татко умееше да се грижи за нас и вместо мама.

Лека-полека в училище започнах да се превръщам в побойник. Играех ръгби. Налитах на противниците, не очаквах добрини от тях, но и аз не проявявах милост. Прекарах в техникума шест години. Бях много добър ученик, особено по математика. Но имах кошмарно поведение. Участвах във всички схватки. Редовно — поне един-два пъти месечно, се сбивах с някой от съучениците ми. В неделя ходех да се блъскам на игрището за ръгби. Най-тежки за мен бяха четвъртъците, защото това бяха дните за посещения. Тогава най-много налитах на бой. И нямаше начин да стоя кротък. Защото тогава майките идваха да видят синовете си, водеха ги на обяд извън интерната, а по-късно, ако времето беше хубаво, решаваха да се разходят заедно под сянката на кестените в двора на училището. Всяка сряда си обещавах, че няма да ги наблюдавам, но на следващия ден увисвах на прозореца на библиотеката. Избирах място, откъдето да виждам целия двор. И винаги забелязвах два типа поведение, всеки от които ме вбесяваше.

От една страна, гледах онези, чиито майки бяха бедни, скромни, смачкани и приличаха на селянки. Малките шибани гадняри като че ли се срамуваха от тях. Мамка им стара, наистина се срамуваха! Ах, страхливци, мръсници, копелета! На човек веднага му ставаше ясно какво им е на душата. Вместо да обиколят целия двор, те се свиваха на някоя скамейка и се бояха да мръднат оттам. Не искаха да ги видят заедно с майките им, криеха ги. Защото вече бяха надушили как трябва да изглеждат образованите и културните граждани и искаха по-скоро да забравят произхода си. Просто си ги представях как един ден ще седят в компанията на разни големци и ще се оправдават заради внезапното пристигане на родителите си: „Ах, извинете, това са далечни роднини от провинцията. Сега ще ги пратим в кухнята — толкова са досадни!“